От дом в Стражица до The Grange St Paul Hotel, London

„Преди не мечтаех. Сега мечтая много. Имам и малки, и големи мечти. Мечтая един ден да се занимавам с деца като мен. Не искам през това, през което съм минал, да минават и те. Искам да им покажа другия път…”

 

 

 

 

 

 

 

Детство в дом за изоставени деца. Майка – починала. Баща – неизвестен. Произход – неясен. Бъдеще – неопределено. В това „неопределено” се вливаш, когато навършиш 18 години. Тогава по закон вече не си дете и залъгалката, че имаш дом, принадлежиш към някакво място и хора, е вече ненужна. Достатъчно си голям, за да понесеш суровата истина и да поемеш живота си в ръце. Но когато никога не си имал надеждна опора, от която да се изстреляш към мечтите си, е трудно да повярваш, че не са детски илюзии. Трудно е да повярваш в себе си. Да поискаш друг живот. И следват първи център, после втори център. Все за временно настаняване. А когато това време изтече… Три месеца в изоставени блокове в квартал „Надежда” в София. Три месеца живот на ръба – или се хвърляш в пропастта, избираш собственото си опустошение, или драпаш с всички сили, докато не усетиш твърда почва под краката си. Но трябва да го искаш.

 

 

„Ако ти сам не искаш да си помогнеш! Е? Кой може да ти помогне?”, казва Боби.

 

Говорим за неговия живот. Преди. Сега е съвсем различен. Смайващо различен дори. Така, че това не е тъжна история. Това е история за силата на човешкия дух. За това, че колкото и да е дълбока калта, в която си нагазил,

 

 

колкото и да е лепкава пепелта на опожарените ти дни,

винаги можеш да се възродиш и разпериш криле като Феникс

 

 

Цялото му име е Борислав Ангелов. Роден е във Велико Търново. На 7 или 8 години е, не помни точно кога го преместват в дом в град Стражица. В него живеят близо 5000 души. Може и по-малко да са, тъй като последното преброяване е през 1965 година. Тогава в Стражица шеметно се развива Художествената галерия и до 1986 година фондът й нараства до над 900 творби – живопис, скулптура, графика… Разрушителното земетресение на 7 декември 1986 година слага край на културния подем. Сградата на Художествената галерия е негодна за ползване. Фондът й – пръснат в хранилища. Така е и днес.

Същото се случва и с изоставените деца. Израстват в домове за деца, лишени от родителска грижа. Понякога ги местят от един дом в друг, а когато навършат 18 години, се разпиляват.

 

Боби е едно от тези деца. Не успява да завърши училище. Става пълнолетен и край. Вече няма дом.

 

 

„Имах познат в София и се преместих. Живеех в център за временно настаняване. Продължих образованието си в Професионалната гимназия по текстил и моден дизайн. Тъй като учех, имах привилегията да остана за по-дълго време в центъра. Мисля, че година и половина останах. Самата институция има доста добри практики – не само подслон, помагат ти в намирането на работа, например. Ако решиш да продължиш да учиш, също ти подават ръка. В самата институция те хранят и ти дават някакъв шанс да стъпиш на краката си”, разказва Боби.

 

- Възползва ли се от този шанс?”, питам го, а той се усмихва:

 

- Ами не точно.

 

Завършва гимназия. Има само една невзета матура по философия. Освен това няма амбицията да продължи образованието си в университет. В крайна сметка времето му в центъра изтича. Трябва да напусне и този си „дом”. И поема към ръба – „Спах в едни блокове. Изоставени. Около три месеца спах в изоставени блокове в „Надежда”. За този период от живота си Боби разказва на паузи. Не, че не иска. Знае какво означава да сподели тази история. Просто му е мъчително да се връща към нея. Защото това е историята на неговото отчаяние.

 

- Ами тежко беше. Не съм мислел, че ще стигна до това ниво. Но мога да обвинявам само себе си за това, че се е случило.

 

- В какво по-точно се обвиняваш?”, питам. Замълчава пак, а после излива порой от думи:

 

- Обвинявам себе си, защото в такъв момент трябва да се стегнеш и да поемеш нещата в свои ръце, а аз се бях „отпуснал”. Бях се повел в не добра компания, неподходяща за мен. И всичко това ме срина. Нещо като в депресия бях.

 

Живее в изоставените блокове и ходи два пъти в седмицата да се нахрани и изкъпе в центъра за временно настаняване, в който пребивавал преди. За останалите дни от седмицата Боби казва само:  

 

„Намирах някакъв начин да се изхранвам”

 

Един ден открива друг център за временно настаняване в квартал „Захарна фабрика”. Там намира подслон, но положението не става кой знае колко „по-цветно”. „Не бях пак добре, защото нямах работа. Едвам-едвам намирах начин да се издържам”, споделя той. Притиснат от безизходицата, там, в този център Боби прави нещо, с което никак не се гордее.

 

„На охраната телефона му бях откраднал. Защото наистина имах нужда от пари. Нямаше какво да ям. За което после съжалявах. Признах си, че съм аз, извиних се на охраната, върнах му телефона. Това е единственото ми „петно“. Принципно не съм такъв. Нямах такова намерение… Никой не е безгрешен. Не се оправдавам, но… Това беше от глад просто”, казва Боби и допълва. – „В живота имаш два избора – или да поемеш по този път, по който не трябва, или да стане човек от теб. Всичко зависи от теб”.

 

Денят, в който осъзнава, че в ръцете си „държи” този избор, а с него и своето спасение, е денят, в който се запознава с Виктор Кирков. Боби живее в центъра за временно настаняване в „Захарна фабрика” и от време на време ходи в другия – онзи, в който първо постъпил, за да се храни. Точно там между сервирането и отсервирането чува момчетата да говорят за някакъв отбор по футбол.

 

„Някакъв човек отишъл в центъра и търсел момчета за футбол. И на мен ми стана интересно и попитах какъв е тоя човек, искам и аз да се запозная с него и аз да се включа в проекта. Момчетата казаха, че мога да се запиша. Обаче за мое щастие Виктор дойде директно в центъра, в който живеех, и се запознахме”, прелиства Боби нова страница от историята си. Усмихва се от умиление и продължава. – „Спомням си все едно беше вчера. Бяхме в стаята на директорката и Виктор ми разказваше за „Отбор на надеждата“. Повечето момчета бяха малко песимисти, че нямало да се получи и т.н. Защото много хора правят проекти, за да печелят пари за себе си и се възползват от изоставени деца. Тогава обаче

 

Виктор ми вдъхна голямо доверие

 

 

 

И се оказва прав. Виктор Кирков, който е раздал надежда на толкова много младежи, дарява голяма такава и на Боби. Включва го в отбора. Стартира подготовката за Световното първенство за бездомни в Мексико Сити. Годината е 2012. България за първи път ще се включи със свой отбор. На тренировките Боби полага усилия, дава всичко от себе си, за да оправдае гласуваното му доверие. Спазва желязна дисциплина, което впечатлява Виктор и треньора Методи Здравков. Моментът на заминаването наближава.

 

„Имах щастието да бъда един от 8-те души, които трябваше да заминат за Световното в Мексико. Не си представях, че ще отида в такава държава. Еуфорията беше доста голяма. Имаше моменти, в които се замислях, и просто не вярвах, че съм един от хората, които са в такова положение в момента и се почувствах голям късметлия”, смее се Боби. Отборът, Виктор и треньорът Методи Здравков са сплотени като едно голямо семейство. „И сега сме семейство. Но тогава…”, не намира думи Боби, припомняйки си емоциите от онези дни през 2012 година.

 

 

На Световното постигат голям успех. От 43 отбора се класират на 14 място, което за дебютанти е направо впечатляващо. Там, в Мексико Сити, Боби се среща с много хора, които имат сходна на неговата съдба.

Изпитанията, през които са минали, са от различно естество, но отчаянието, страха – те винаги са еднакви.

 

„За мен беше много интересно да чуя техните истории. Те са също герои като нас”, казва Боби и се връща към своята история. – „В такива моменти, когато човек ти подаде ръка,

 

 

 

просто ти дава основа,

оттам нататък ти си я градиш

 

Тази ръка е на Виктор Кирков. Той разкрива цял един нов свят на Боби и другите момчетата от „Отбор на надеждата“, както и на всички следващи, включили през годините в проекта. Всички те знаят, че  промяната в живота им винаги започва самите от тях.

 

Боби много добре знае това. И веднъж поел по този път, като че ли съдбата го възнаграждава за куража му: „Спомням си, когато от Би Ти Ви искаха да излъчат репортаж за Отбора. Виктор предложи да интервюират мен. Аз не очаквах. Изненадах се. Бях притеснен, защото за първи път заставам пред камера и не знаех в такъв случай какво да кажа. Проведохме това интервю и след него животът ми стана много по-светъл и свеж”.

 

С Робърт и Реджина Джераси

 

След репортажа получава обаждане от човек на име Робърт Джераси, председател на Централния израелтянски духовен съвет в България. Иска да се видят и да поговорят. Ново въодушевление обзема Боби и изпълнен с надежди той отива на срещата. А на нея Г-н Джераси му предлага работа в Софийската Синагога. „Обща работа – да помагам за чистенето на двора, когато се боядисва, ремонтира и т.н. Бях много щастлив. Просто нещата се случиха много бързо след появяването на Виктор. А този човек Робърт с такава топлина ме прие и толкова ми помогна!”, споделя Боби и с усмивка разяснява. – „Даде ми дрехи, направи ме човек общо взето… Такива неща не се забравят”.

 

Две години и половина Боби работи в Софийската Синагога. Взима матурата си по философия, заживява на квартира и се издържа със собствени усилия. Един ден настъпва нова промяна. Робърт Джераси се пенсионира. В Софийската Синагога идват нови хора и обстоятелствата така се стичат, че Боби трябва да си търси нова работа. „Намерих си като продавач – консултант във вериги магазини за дрехи втора ръка „Мания”, казва той.

 

И на това работно място полага огромно старание, както винаги, когато получи шанс. Трудът му бива възнаграден. На няколко пъти го обявяват за служител на месеца.

 

„Нещо като бонус ти се полага, ако колегите и клиентите са доволни. Робърт много се гордееше с това. Аз го приемам като свой баща. Той много се грижеше за мен, от него приемах всеки съвет. Той ми даде самочувствие… много неща, които ми липсваха като поведение”, споделя с усмивка Боби.

 

Вслушва се в съветите на г-н Джераси, но и в собствената си интуиция. Прави го например, когато собствениците на веригата-магазини „Мания” предлагат да го повишат в заместник-управител. „Но аз отказах”, усмихва се Боби. – „Просто усещах, че не бях готов за това. Не знам дали ви се е случвало да имате някакво чувство… Аз по принцип съм човек, който се впуска в нещата, независимо какво ще се случи след това, обаче в това… Интуиция. Не се почувствах на място”.

 

 

Минава известно време. Боби продължава да работи в магазин от веригата. Живее на квартира. Започва да учи за кандидатстудентски изпити. Явява се на изпит в университета във Велико Търново, защото там е роден, и там има много приятели. „Даже ме приеха”, смее се Боби. – „Не знам как се случи, но взех изпита. Записах се 50% задочно, 50% редовно.

 

Специалност "Социална педагогика"

 

 

Малко след това настъпва нов обрат в живота му. Негов приятел, който живее и работи в Лондон, му разказва за агенция, която предлага работни места за помощник-сервитьори в хотел.

 

 

 

С "Отбор на надеждата" в Мексико Сити, 2012 година

 

 

 

Заплащането е доста добро, а както стана ясно, Боби е „човек, който се впуска” смело в нови начинания. Така прави и сега. Взима координатите на директорката на агенцията и тя му насрочва интервю. То се състои по скайп на английски език, разбира се. Боби знае езика още от училище. Е, не перфектно, но достатъчно, за да го одобрят за работата в Англия.

 

„Директорката на агенцията ме хареса, каза: "Ок, на тази дата в хотела". И аз си събрах багажа. Робърт ми помогна за документите и за билета”. Дали го е плашела неизвестността – друга държава, друг език, друга култура?! „Страхувах се, но нали ви казах, че по принцип съм човек, който се впуска в нещата, независимо какво ще се случи”, отговаря през смях Боби, а после допълва със сериозен тон. – „Месец преди да замина постоянно мислех за това – какво, как…

 

Страхувах се, разбира се, но това не ме спря

 

 

Дълго време Боби работи в петзвездния хотел „The Grange St Paul”, който се намира в центъра на Лондон, непосредствено до St Paul’s Cathedral. И мечтае. Мечтае много. Има различни мечти. И малки, и големи.

 

„Преди да срещна Виктор и Робърт и се случиха тези прекрасни неща в живота ми, не вярвах, че мога да започна да мечтая. Тези неща, лошите, които ми се случиха, ме ограничиха по някакъв начин и спрях да мечтая. Откакто се появиха Виктор и Робърт… Не знам как да им се отблагодаря. Аз започнах да мечтая. Сега мечтая за много неща”, казва Боби с усмивка. 

"Хората трябва да имат и малки мечти”

 

 

 

 

Неговите малки мечти са да направи емоционален подарък за Виктор и Робърт. „Няма да ми е лесно, но ще е удоволствие да им направя такъв подарък, защото не намирам думи как да им се отблагодаря”, казва Боби. Сподели ни какъв ще е подаръкът за Виктор и Робърт, но обещахме да не издаваме. Изненада е. Затова пък може да разкажем за големите мечти на Боби. Иска да продължи образованието си по социална педагогика в Англия.

 

„И един ден да се занимавам с деца като мен. Обичам да се занимавам с деца. Искам да ги уча. Не искам през това, през което съм минал, да минават и те. Искам да им покажа другия път. И знам методите. Знам как става”, казва Боби и допълва, че чете усилено специализирана литература по социална психология.

 

Казвам му, че е истински пример, лице на „Отбор на надеждата“! А той се смее и отвръща, че и Виктор така му казва. Питам го сега от дистанцията на времето как си обяснява своя поход напред.

 

- Дали е силен характер или друго?!

 

- Не бих казал. По-скоро въпрос на възпитание, отвръща той.

 

- Но възпитание от кого?

 

- От мен самият! Знам какво искам, но същевременно повечето неща човек ги прави несъзнателно.

 

 

И цитира Фройд – „90% от решенията на човек са несъзнателно мотивирани и едва 10% са „видими”. Боби казва, че е променил живота си по две причини. Първо – заради самия себе си, и второ – заради хората, които са му дали шанс, които са повярвали в него и още го правят. „Един човек със съвест трябва да си каже – дали са ти шанс, не може така да правиш, не може да ги разочароваш, те вярват в теб, дават ти основа, изграждаш…

 

Това е! Направих го заради себе си и заради тях!

 

Затова на момчетата, които са били в „Отбор на надеждата“, и на тези, на които им предстои да се включат в него, Боби би искал да каже:

 

 

„Човек ако има желание да се промени, да промени изцяло живота си, ще го промени. В Отбора бяхме много момчета, някои имаха голям шанс за по-добро бъдеще, но си останаха същите. Ако ти не искаш да си помогнеш… Е, кой да ти помогне?! Затова на момчетата, които ще участват догодина, им пожелавам да не се предават, да гонят целите си, защото има хора, които се интересуват от тях. Да не се чувстват изоставени, защото има хора, които могат да им помогнат, но ако те самите искат да си помогнат. Трябва да имат желание за успех”.

 

Към днешна дата планува посещение в България. Иска да се види със семейството си, а то е доста голямо. Може би по-голямо от всяко друго. „Виктор, Робърт, момчетата от Отбора, приятелите ми. Това е моето семейство”, казва той. А за другото си семейство, онова, което никога не е познавал?!

„Робърт веднъж ме попита

 

дали искам нещо да разбера за семейството си

 

И аз му казах „да”. Той получи някаква информация и ме попита: „Наистина ли искаш да разбереш за тях?”. Аз го питах: „Това предупреждение ли е? Той ми каза: „И в двата случая печелиш”. И аз се отказах. Не знам. Труден избор. Аз цял живот съм си бил така”, споделя Боби.

 

Спомня си, че когато живеел в дома в Стражица, му казали, че майка му е починала през 2007 година. Това е майката, чието лице не е виждал и на снимка. За баща си знае, че е в неизвестност. Означава, че няма данни за самоличността му.

 

„Мисля, че ходих на някакви дела. Понеже майка ми не е работила и е нямала здравни осигуровки, аз не получавам пенсия. Баща ми – никой не знае какво що. Малко или много на мен ми се искаше да видя кои са. Просто ей така лицата им да видя! Аз още откакто се помня съм изоставен в дом. Не знам защо. Мисля, че никой няма такава информация. Може да имам братя и сестри, някакви роднини, но не знам”, споделя Боби. Днес иска да разбере дали има брат или сестра. Иска да види лицата им. Това на майка си също. Иска да види и баща си. Ако не на живо, поне на снимка. „Но ме е страх от това какво ще почувствам. Защото аз никога не съм изпитвал това чувство. Чувството да имаш родители, не знам как да го обясня…”, споделя Боби.

 

– Какво би казал на онези младежи, които сега, в този момент са в същото положение, в което си бил и ти преди?

 

– И аз съм си го задавал този въпрос. За момента бих им казал да не спират да вярват в себе си. Да не спират да мечтаят за това, което искат да бъдат. Да следват сърцето си, целите си. Това е единственото, което ще им помогне в живота. Не е важно колко пъти ще паднеш, важно е колко пъти ще станеш.

 

 

Надявам се моята история да послужи за вдъхновение!

 

 

П. С.: Днес Боби работи в голф клуб, където сбъдна още една своя мечта. Срещна се с легендата Брайън Джонсън от "AC/DC". "Дойде в бара за питие. За мен това беше мечтата, която се сбъдна".