Публикувано на 06 март, 2018

„Кажи ми, че нещо не мога, и ще преобърна света“

Просветители

снимка: facebook/Тереза Маринова и приятели

 

 

 
 
Изпитание на волята и мотивацията? Тест за силата на духа? Знак от Вселената да поемеш по друг път? Или задължително препятствие, което като крайъгълен камък да разклати вътрешния ти свят? Необходима стена, издигнала се над очите ти, така че да те принуди да калиш характера си, да изградиш личностните качества, които са ти нужни, за да израснеш и да я преодолееш. А с това и да набереш инерция. Не е ли това тълкуването за трудно постижим успех? Провалът като условие за постигане на голямата цел. Неотменимо и невъзможно за заобикаляне, като фундаменталните физични закони. Ако човечеството нямаше понятие от тях, щеше ли да стъпи на Луната?

 

Провалът като стълба към върха. Говорят посланиците на „Отбор на надеждата“: 

Тереза Маринова

 

 

 

 

 

 

-  Как разбирате „провала” и кои са вашите провали?

- Провалът е част от играта, особено в спорта. В спорта от самото начало трябва да знаеш, че не винаги ще печелиш и когато си наясно с това, приемаш провалите градивно. Правиш равносметка, изчистваш грешките, довели до провала, и продължаваш.

Най-големият провал в спортната ми кариера беше Световното първенство в Канада през 2001 година. Независимо, че спечелих бронзов медал. Грешката беше, че не преценихме климатизацията.

 

- Случвало ли се е провалите да Ви изглеждат по-скоро като необходими стъпки към върховете, които след това сте покорили? В този смисъл кога за вас провалът е бил стълба към върха?

- Винаги! Всъщност спортът ме научи, че пътят никога не е лесен. За да стигнеш далеч, ще се спънеш няколко пъти. Въпросът е дали ще се изправиш или ще си останеш на земята.

 

- Ако трябва да направите паралел между най-големите си успехи и провали, виждате ли връзка между тях? Кои са се оказали житейски уроци и са ви изградили като характер?

- Всяко нещо в живота има връзка с всичко останало. Да, успехите и провалите вървят ръка за ръка. Моят житейски урок беше първата ми травма точно преди Олимпийските игри в Сидни. Тогава научих много неща за себе си, разбрах колко силна мога да бъда и че всъщност човек винаги може да понесе повече.

 

 

- Кога и как припознахте спорта като свое призвание?

- Аз съм на стадиона от 6-годишна, но разбрах, че това е моето призвание, когато спечелих първата си европейска титла за девойки през 1995 година. Тогава осъзнах, че това е моят път и трябва да го следвам.

 

- Имало ли е хора, които не са вярвали във вас, когато сте правили първите си стъпки в леката атлетика? Спомняте ли си думите им и как съумяхте да не се обезкуражите, въпреки липсата на вяра във вас?

- Да, дори баща ми. Той казваше: „От теб спортист няма да стане!“. Но за негово щастие аз съм наследила ината му. Кажи ми, че нещо не мога, и ще преобърна света.

 

- Имали ли сте моменти, в които сте губили увереност в собствените си сили и способности?

- Никога! Аз винаги съм била търпелива. Може би затова успях да дочакам моят момент.

 

- Кои бяха успехите, които накараха онези, невярващи във вас, да променят мнението си?

- Олимпийските игри. След травмата много хора мислеха, че няма да се върна, а аз постоянно повтарях, че ще бъда първа. Няма да забравя думите на баща ми като ме посрешна на летището: „Ти сбъдна моята мечта!“.

 

 

- В свое интервю споделяте, че когато сте започнали работа с треньора Христо Марков, мнозина са били скептици, тъй като сте била първият му състезател. И в същото време сте имала „безрезервна вяра в него“. Историята показва, че сте била права, но тогава как удържахте да не се подадете на колебанието около себе си?

- Това е от онези моменти, в които виждаш някого и знаеш, че това е човекът. Много е странно и необяснимо, но това ми беше достатъчно, безрезервна вяра и резултатите дойдоха.

 

- Някога изпитвали ли сте желание да се откажете от спорта?

- Да, и тогава се отказах.

 

- Ако можехте да се върнете назад във времето, какво бихте казали на 16-годишната Тереза Маринова?

- Едва ли бих й казала нещо. Моят път е бил успешен и нищо не трябва да се променя.

 

- Съжалявате ли за нещо, което сте направили, или което не сте направили в кариерата си?

- О, да, за световния рекорд за жени. Беше по силите ми, но не успях.

 

- На какво дължите успеха си? Само талантът и усилията достатъчни ли са?

- Успехът е преди всичко много труд, постоянство и в голяма степен лудост. Лудостта да прекрачиш границите, защото там се гради успехът.

 

- Кои са най-ценните съвети, произтичащи от вашия житейски опит, които бихте дали като посланик на „Отбор на надеждата“, като треньор в школата ви и като родител?

- На първо място любов към това, което правиш, после търпение, за да го изградиш, и сила да го задържиш.