Ива Радкова, треньор в Център на надеждата: Искам да създавам добри хора

„Промяната, която виждам у децата в Център на надеждата, ме мотивира да продължавам и да изисквам повече от себе си. И да намирам начините, подходите, които ще бъдат полезни и ще имат успех в израстването на децата”

Ива Радкова е една от възможно най-вдъхновяващите и вдъхновени личности, които можете да срещнете. Мотивацията й се увеличава ежедневно заедно с идеите й за нови образователни методи, с които децата в Център на надеждата да преборят не само трудностите в усвояването на знания, а и да преодолеят всяка всяка социална бариера. Представяме ви Ива Радкова, треньор по спорт в Център на надеждата и „Студент на годината“ в направление „Педагогически науки“ за 2017 година.

- Защо Националната спортна академия?

- Защото обичам спорта и децата, след вече 4-годишното ми обучение и преподавателската дейност. Първоначално дойдох в София, за да уча икономика, но разбрах, че не е за мен. Учих две години в УНСС, реших да прекъсна и да кандидатствам в НСА. Родителите ми не знаеха, че съм прекъснала. Криех го в тайна може би няколко месеца. Накрая те се усетиха.

- Преди това занимавала ли се със спорт?

- Играла съм народни танци. В Перник, където съм израснала, няма толкова много клубове. Когато бях малка, майка ми искаше да ме запише футбол в ПФК „Миньор“, но треньорът тогава каза, че няма място за момичета. Винаги съм обичала да спортувам, особено футбол, и често играех с момчетата навън.

- Все пак в НСА не се влиза лесно. Трябва да покриеш нормативи.

- Аз винаги съм имала двигателната култура. Когато завършвах средното си образование, не кандидатствах в НСА, защото ми бяха казали, че изпитите са много сложни и, след като не съм спортистка, няма как да успея. Вече в УНСС, когато имах възможност да проуча въпроса, ми казаха, че ще покрия нормативите, защото те виждат каква е двигателната ми култура. В НСА има подготвителни занимания, на които те готвят за нормативите, които трябва да покриеш. Имаме гимнастика, волейбол, хандбал, баскетбол и лека атлетика. Изпитът е комплексен. Записах в НСА специалност

„Педагогика на обучението по физическо възпитание и спорт“

Това е първата ми специалност.

- Още тогава ли искаше да станеш учител?

- Да, много харесвам децата. Първоначално исках футбол, но реших втората година да запиша тази специалност и да се дипломирам с две.

- Как реагираха родителите ти, когато научиха, че си прекъснала в УНСС и ще кандидатстваш в НСА?

-  Майка ми не обича спорта, т.е. не гледа футбол, например. Тя е тренирала лека атлетика (въпреки това, пак не го харесва ) Баща ми е тренирал волейбол на моята възраст. Той харесва много спорта. Брат ми също, тренира футбол дълги години. Когато се прибера в къщи и има мач, с брат ми и баща ми се събираме и го гледаме, майка ми отива в другата стая да си гледа нещо друго… Как реагираха?!  Разсърдиха ми се. Имаше един месец, в който… Не бяха много щастливи. Затова криех в началото. Майка ми се усети, защото спрях да й говоря за изпити и т.н. А и все пак имам средно-специално образование „Предприемачество и мениджмънт“. Реших да продължа, но беше грешка. Икономиката не ми беше интересна, даже не посещавах лекции много-много. Но пък в залата на УНСС бях най-редовна и активна. Няма да забравя, когато първият ми треньор Иван Стоилов (в УНСС – б.а.) ми даде да водя мъжката група. Имаше още няколко. И много ми хареса да съм треньор. Тогава разбрах, че НСА е за мен. Харесва ми и треньорската професия, и учителската. Точно преди изпитите в УНСС си взех дипломата и директно в НСА. Два месеца никой нищо не знаеше, до 15 септември, когато беше откриването в НСА. 

- Как се запозна с Виктор Кирков (изпълнителен директор на "Спортс Мениджмънт Бългаиря" и основател на Център на надеждата - б.а.)? И как започнахте да работите заедно?

- С Виктор се запознах покрай една приятелка, която е футболистка. Тя ми предложи да се включва в отбора, който ще представи България на

Европейското първенство по стрийт футбол в Прора, Германия

през 2015 година. Отидохме в Прора, Германия, спечелихме медалите за феърплей. Момчетата извоюваха бронзовите медали. След това се прибрахме и с Виктор известно време не се виждахме, докато случайно не го видях да играе тенис на маса в НСА. Аз се прибрах от часове и той ми помаха: „Здравей! Как си?!“. И толкова. След два часа ми звъни: „Няма случайни неща! Търся си треньорка да тренира момиченца футбол в кв. Факултета.” И така започнах. Една година ходех в кв. "Факултета"…

- Тук те прекъсвам, за да уточним, че това е абсолютно доброволческа дейност. Как я съчетаваше с образованието си и въобще защо се съгласи? Все пак доброволчеството тепърва навлиза в България…

- Стори ми се предизвикателство да ходя два пъти седмично в кв. "Факултета" и да водя тренировки на децата там. Интересно ми беше. А относно доброволчеството не ми е за първи път. В НСА също има много инициативи, в които съм се включвала – на конференции, различни мероприятия. Всеки трябва поне веднъж в годината да предприеме доброволческа дейност, да направи нещо в полза на обществото, без да чака някаква облага. Чувстваш се добре, удовлетворението е голямо. Но аз спечелих, и опит. Това, че не съм получила някакви финансови средства… По-важното е, че съм получила знания!

- Как те приеха децата в кв. "Факултета"?

- Първо имаха респект към мен, че аз съм жена и че играя футбол. Това много ги впечатляваше, защото до преди това тренировките им водеше мъж. В началото, докато ме опознаят, това ги мотивираше и с удоволствие идваха и тренираха. Много ми се възхищаваха също, че съм студентка с отличен успех. Методи Асенов, който е социален треньор по спорт, често им го напомняше и им даваше за пример, че взимам стипендия, заради знанията си.

Те се вдъхновяваха

Имаха уважение към мен като първо впечатление и вече постепенно видяха, че и аз мога да играя футбол, а и тренировките са им интересни.

- Кое ти беше най-трудно, докато спечелиш доверието им?

- Може би в началото, докато започнаха да ми споделят. Всеки път след тренировка се събираме и аз ги питам: „Хареса ли ви тренировката? Добре ли се чувствате?...”. Първо бяха малко резервирани и затова им дадох листчета и химикалки и задача анонимно всеки да опише впечатленията си, ако нещо не им е харесало и т.н. От начало терминологията малко не беше наред…  Например, на едно листче беше написано: „Много ми хареса как хвърлих гол“. Тогава осъзнах какви правописни грешки правят. Имаше две възрастови групи. Едната беше с деца на 7, 8 и 9 години, а другата беше с деца между 12 и 14 години.

- Разкажи ми за участието си в проекта „Футбол и забавление: укрепващата здравето физическа активност за бежанци в България” („FootballandFun: HEPA forrefugees to Bulgaria“), който бе реализиран миналата година по програма на Европейската комисия. Разбрах, че покрай тренировките си постигнала вечен мир между децата в един от центровете за бежанци.

- Виктор ми предложи да се включва в проекта, преди тренировките в кв. „Факултета”. Първо ми бяха казали, че иранци и афганистанци много не се харесват и смятах, че ако ги съберем, ще има някакво напрежение. Бяхме двама треньори, които формирахме отбор в един от центровете, включени в проекта. Там бяха настанени предимно иранци и афганистанци. Момичетата се притесняваха да спортуват с нас и не излизаха. Когато ходех там, винаги обличах блуза с дълъг ръкав и т.н. Все пак в началото ме подценяваха до момента, в който не се включих да играя с тях волейбол, футбол и баскетбол. Бяха шокирани, когато се убедиха, че жена може да играе тези спортове. След това всеки път, когато отивахме, нямаха търпение да започнат тренировка. Но в единия център за момичетата спортът беше табу… Само едно момиче, с което все още поддържаме контакт, се включваше. Идваше, само когато и аз съм там.

- Как убеди ирански и афганистански деца да играят в един отбор?

- Спортът сплотява и обединява хората. При древните олимпийски игри са прекратявани войни… Когато има емоции, желание да спортуват, нещата се получават. Със спорта забравяш за всичките си проблеми. И децата много се промениха. В единия лагер, в който бяха настанени най-вече хора от Сирия, в началото момичетата много се биеха. Говоря за 10-годишни деца. Като се хванеха за косите, едва ги разтървавах. Дори понякога имах драскотини от нокти… Беше си стресово. Там си имаха някакви конфликти. Говореха си на арабски, не ги разбирах, но ми обясниха, че едното момиченце е нарекло другото „животно“. И даже имах ситуация, в която гледах майката на едното момиче как нещо й казваше от прозореца, и в същия момент налетя на другото дете. Това никога няма да го забравя. Едва ли не това, което видях, е как майката насъсква дъщеря си да се защитава… За да стопирам тези разправии и напрежение, трябваше да ги разсейвам със спорт. В нито един момент не трябваше да има възможност да контактуват, защото имаше опасност да се скарат. Освен това трябваше и да им е забавно. Ако съм строга с тях, също ще загубя вниманието и интереса им. Но ако съм весела и играя наравно с тях, успявах да им предавам този ентусиазъм. Иначе при децата конфликтите минават бързо. Карат се и след две минути могат да се прегръщат… А по принцип за един учител е много важно да не показва личните си проблеми. Когато води тренировка или урок,

винаги трябва да е позитивен и усмихнат

Защото децата го усещат.

- А ти как се разбираше с децата в центровете за бежанци?

- Те посещават българско училище. Децата говореха по-добре български език, отколкото възрастните… А в центъра, в който ти споменах, че са настанени предимно иранци и афганистанци, дисциплината на децата беше впечатляваща. Само да вдигнех ръка и всички спираха да говорят. После разбрах, че учителят при тях е на пиедестал. Така че уважението към учителите е част от културата им. Разбирахме се… Карах ги и те да ме учат, като ми казват, например как е на техния език: „скачам“, „бягам“… Исках да използвам думи на техния език за тези деца, на които им е по-трудно да учат български. Така че знам думи на персийски, дари и т.н.  Наистина бях изненадана. За всички неща, които се говореха, особено за афганистанците, респектът, който имаха към мен…

- Кога започна работа в Център на надеждата?

- Точно преди да приключи проектът, Виктор Кирков ми сподели, че планува да направи център за реинтеграция на деца в риск. Децата, които ще включи, са именно тези, които тренирам в кв. „Факултета”, и други. Аз водя спорта заедно с още трима колеги. Сега проблемът е, че минах първа смяна, а децата, с които тренирахме, вече са втора и всеки път като ми видят: „Госпожо, няма ли да останете за втора смяна?!“. Аз им липсвам и те на мен много ми липсват. Но времето вече се пооправя и

пак ще ходя в кв. „Факултета”, за да тренираме

- Как съчетаваш работата си в Център на надеждата с образованието си?

- В момента съм последна година и имам само практика, което е хубавото. Има ли желание, има и начин. Миналият срок бях до обяд в НСА, следобед идвах в центъра. Сега е обратното. Много се радвам, че успяхме да ги съчетаем.

- Спомена вече за двете си специалности, които завършваш в НСА. По какъв начин са ти полезни на практика?

- НСА е висшето учебно заведение, където разглеждаме човека изцяло – учим биохимия, физиология, основи на научното изследване в спорта, анатомия. Тя пък е най-важна. Все пак за да тренираш един човек, трябва да знаеш кой мускул тренираш, какви процеси се случват в тялото му, дали има някакви здравословни проблеми. Например, учим „Адаптирана физическа активност“ за деца с проблеми. Учим и психология, и педагогика.

- Как се промениха децата, които посещават Център на надеждата?

- В началото, докато намерим ритъма между нас и децата, имаше какво да се желае по отношение на дисциплина. Но сега… Децата сами знаят какво следва, какво трябва да направят. Вече са екип. Тези дни имаха задача от психолозите да организират шоу по подобие на „Като две капки вода“. А ние сме жури. Искаха и аз да съм жури и останах. Влизам в стаята и се смаях. Бяха украсили с балони, на масата сложили пред четирите празни стола за журито бутилки вода, листове и химикалки, за да си водят записки, сценарий бяха написали, който започваше с: „Добър ден, уважаемо жури…“. И това са деца от кв. „Факултета”!

- Наскоро си правила анкета в Център на надеждата…

- Да, в момента пиша дипломната си работа и тя ми е свързана с децата в Центъра и с олимпийското им образование. Правих експерименти как то би помогнало в обучението им, като нов метод. И има ефект. С анкетата исках да докажа, че децата харесват

различните образователни методи

А щом едно нещо се харесва на децата, означава, че ще поддържа вниманието им и ще учат с лекота. В анкетата ги питах за учителите в училище как се държат с тях, дали ги изслушват и т.н. Повечето отговори бяха негативни. Питам ги защо и те ми обясниха: „Ами, диктуват ни, само пишем…“. Зададох им същите въпроси за преподавателите в Център на надеждата и нямаше отрицателни отговори. Имах скала с пет възможни отговора и всички бяха очертали „винаги“ – винаги ме изслушват, винаги ми помагат…

- Доколко е важен личният пример?

- В педагогиката един от методите на възпитание е личният пример. Затова казвам, че един преподавател не може да дава израз на своите лични проблеми, защото това влияе на децата. И винаги трябва да изглежда спретнат и чист. В Центъра сме имали дискусии с децата и те вече знаят – преди занятие трябва да си измият ръцете, да се приведат във вид, а относно спорта задължително трябва да са със спортно облекло. Всеки си знае, носи си всичко необходимо. Имат си гардеробчета, в които прибират вещите си. Даже някои се къпят след занимания. Това са хигиенни навици, но за да ги има, трябва някой да ги научи.

- Наистина ли ги въвеждаш в олимпийските идеали?

- Да, това е тема на дипломната ми работа – олимпийското образование като средство за повишаване на интереса и за обучение. Олимпизмът е философията на спорта. Например, опитвам се да науча децата на „честна игра“, на спортсменство, да не проявяват дискриминация – расова, полова или каквато и да било. Когато им говорех за олимпийските игри в Атина, в Берлин, те нямаха представа тези градове на кои държави са столици. Е, вече знаят. След това проверявахме усвоените знания с щафетни игри. Правилата са възможно най-бързо да изтичат до края на трасето, където има географска карта. На нея трябва да отбележат столици на европейски държави, след което да се върнат на бегом. Имаха десет столици. Беше забавно.

Спортът не е само, за да направиш мускули.

Със спорт може и да се учи

Образователните игри са изключително резултатни. Когато на децата им е интересно, учат с лекота и удоволствие. Имахме и друго забавно занимание. Нарисувах линия с „преди” и „след Христа”. Имаха листчета с различни години. Например, 681 година. И те трябва да закачат листчето с тази година на линията и да отговорят какво се е случило тогава. След това въпросът беше за 776 пр.н.е. Какво се е случило тогава? И те отговарят: „Тогава за първи път са проведени олимпийските игри“, и т.н. Като преди това съм говорила за тези години. Също така експериментирах с интерактивен тест, в който можеха да ползват телефоните си. Пуснах въпросите на мултимедията. Те въведоха код, за да се включат в играта, и да им излязат въпросите и възможните отговори. След това имаше класиране, от което стана ясно кой е дал най-много верни отговори. Отново бяха мотивирани да знаят.

- Мотивацията е друга. Не изпит, а състезание.

- Да, и те вече ме слушаха. Преди всички тези игри, аз им разказвам, показвам им клипчета и в края на часа провеждаме състезание. Точно това искам да покажа, че децата харесват различните образователни методи и 

трябва да има промяна в училищата

А и спортът е много важен. Всичко може да се постигне чрез спорт, стига да е използван правилно.

- Звучиш много вдъхновена.

- Така е! Вдъхновена съм, заради резултатите. Виждам, че има успех, че нещата се получават и това наистина много ме мотивира да продължавам, а и имам добри примери за подражание - моите преподаватели, най-вече моят ментор. Тя е най-взискателният и критичен преподавател в Академията, не случайно е и мой научен ръководител.

- В края на този разговор изглежда съвсем логично, че си носител на приза „Студент на годината“ в направление „Педагогически науки“ за 2017 година. И все пак ти очакваше ли го?

- Не, нямах идея каква е конкуренцията. Но наистина миналата година мина много успешно. Натрупах опит, изградих впечатления – положителни и отрицателни, дадоха ми добър пример. Наградата ме накара да бъда още по-взискателна към себе си. Сега трябва да се стремя все по-нагоре и по-нагоре.

- Накъде по-нагоре? За какво мечтаеш?

- За мен е много важно да бъда добър пример за децата. Искам да им помагам, да съм причина за тяхното израстване, включително личностно. Искам да създавам добри хора. Децата са бъдещето. Именно промяната, която виждам у децата в Център на надеждата, ме мотивира да продължавам и да изисквам повече от себе си. И да намирам начините, подходите, които ще бъдат полезни и ще имат успех в израстването на децата.

- Смяташ ли, че образователните методи, които споменахме, могат да се адаптират към учебната програма в училищата?

- Разбира се. Аз го правя за спорта. Един учител по физическо възпитание може да съчетае своя час с предходния и да направи една щафета за затвърждаване на знанията. Има междупредметна връзка по много предмети, такава може да се постигне и с ФВС (Физическо възпитание и спорт – б.а.).