Асен Станков от „Отбор на надеждата“: Важното е да вървиш в правилната посока!

Европейското първенство по стрийт футбол в германския град Прора, юли, 2017 година

„Когато имам деца, ще им дам детството, което аз не съм имал...

А и аз ще имам второ такова“

Мрачно детство по улиците на София, родители, които го карали да проси, няколко бягства и нощуване на открито сред наркомани, преминаване през кризисен център и дом за деца, лишени от родителски грижи – така започва историята на 28-годишния Асен Станков.

Днес той има постоянна работа, грижи се за себе си, както и за приятелката си, играе в Аматьорска футболна лига, вече има няколко участия в европейски първенства, а в свободното си време е треньор по футбол на деца от 9 до 14-годишна възраст. Остават му две години, докато завърши средното си образование, след което възнамерява да кандидатства в Националната спортна академия.

Преломният момент между тези два етапа в живота на Асен е „Отбор на надеждата“, а предпоставките – любовта му към спорта.

„Има моменти, като този, в които се връщаш към миналото си. Припомняш си кой си и откъде си тръгнал. Много пъти съм си мислил за тези неща и съм си казвал:

„Браво! Гордея се със себе си!. Справям се добре!“

А някои хора се оплакват от дребни проблеми. Ако знаят други с какви проблеми се справят?! Не са изпитали подобни неща и затова не могат да го осъзнаят. Имат семейство, работа, финансово стабилни са… Не им се е налагало да се борят за оцеляването си. Ако не изпиташ нещо подобно, няма как да го разбереш. Можеш само да съчувстваш. Това е самата истина!“, казва Асен.

Помни всичко, което е преживял. А сега изплуват нови детайли, вероятно, защото разговаряме близо до „Петте кюшета“. Именно на това кръстовище едва на 5-6 години той трябвало да проси от шофьорите на преминаващи коли: „Не мога да си представя да рискуваш детето си да го сгазят колите, за да проси. А ти да не работиш, да разчиташ на децата ти да те гледат цял живот…“. В разбитото му семейство са общо 6 деца и всички били принуждавани да обикалят улиците и да молят за милостиня. Асен не знае много за живота на родителите си преди това. Баща му е със завършено средно образование, някога е имал работа, но в един момент с майка му откриват този начин на живот. „Било е по-лесно!“, обобщава Асен, прави проста сметка - шест деца изкарват на ден близо 150 лева, и задава риторичния въпрос: „И ще ходиш да работиш за 10 или 20 лева?“.

Тогава живеели в квартал „Орландовци“. Той, както и другите деца в семейството им, нямали избор. Били тормозени. Без да изпада в детайли, Асен споделя, че се е случвало и да бяга. Тогава нощувал на открито, а неминуемо в обкръжението му имало и наркомани. Никога обаче не се е изкушавал да посегне към наркотични вещества, дори към цигари: „Някак съм се отървал. Господ ме е закрилял. Вярващ съм, вярвам, че някаква сила съществува…“.

Когато е на 7-8 години, майка му умира. Баща му все още живее в София. Понякога отива да го види: „Съжалявам го!“. По-често контактува с една от сестрите си, която живее в Германия. Останалите са в България, но извън София и също рядко ги вижда. „Добре са, имат семейства, нямат този живот, който имаха като деца. Но не са учили, не са завършили“, казва Асен.

Образованието днес е на първо място в живота му

Така е, тъй като по-късно започва да посещава училище. Влиза за първи път в класна стая, когато от Агенция за закрила на детето го настаняват в кризисен център „Вяра, Надежда и Любов“. След 15-годишна възраст го преместват в дом за деца, лишени от родителска грижа „Проф. Асен Златаров“. Един от преподавателите там, който е с руски произход, уточнява Асен, забелязал желанието му да тренира футбол. И веднъж го поканил да се присъедини към традиционните турнири, които организирали с приятели. „Там се запознах с личния ми лекар. Разбира се, по-късно го попитах дали може да ми стане такъв. Тогава от дума на дума ме поканиха и да кача с тях връх Мусала“, разказва Асен и допълва, че вече няколко пъти е минавал трудния маршрут.

Именно възпитателят от дома и личният му лекар са сред важните хора в живота му. Още тогава те все му говорели колко е необходимо образованието и го подготвяли за живота след като напусне институцията. А той започнал, когато Асен навършил 18 години. Началото на самостоятелния му живот не било леко, но скоро, по стечение на обстоятелствата, получил златен шанс. Всъщност Асен вярва, че нищо не е случайно.

„Като се връщам назад, действително се убеждавам, че няма случайни неща. Просто трябва да тръгнеш към тях, да вярваш, но да дадеш и от себе си“, казва Асен и изброява: упорство, дисциплина, труд и много силна вяра.

Именно с тези качества той прави впечатление, когато негов приятел го води на тренировките на „Отбор на надеждата“ през 2012 година. Предстои първото участие на българския тим в Световното първенство по футбол за бездомни хора, а Асен Станков попада в разширения състав от 12 играчи, а малко по-късно и в тима, който ще представи България на Мондиала: „Не знам как ме избраха… Може би моята вяра е била по-силна. Казвах си, че ще успея, че ще дам повече от себе си и вероятно това се е забелязало от треньорите“. На първенството в Мексико сити националният тим прави забележителен дебют и се класира на 14-то място. За Асен това е едва началото на победите в живота му: „Отидох в Мексико, видях свят, запознах се с уникални хора като Виктор (Виктор Кирков, мениджър на „Отбор на надеждата“ – б.а.), Методи (Методи Здравков, треньор на тима – б.а.), който сега ми е като баща. Там нямаше как да си представиш, че може да се случи така. Той беше строг към всички ни, но разбира се, така трябва - идват някакви момчета от махали, недисциплинирани и трябва да представят България на световно ниво…

А и сега, когато съм треньор, разбирам, че дисциплината е най-важна

Голямо влияние са му оказали и другите селекционери на тима – Младен Христов и Кирил Кюлев, и не на последно място, Ина Петкова (днес е преподавател по английски език в „Център на надеждата“ – б.а.). „Тя ми е кръстница“, добавя с усмивка Асен. С Ина, която описва като най-добрия и сърдечен човек, се запознава малко преди да замине с „Отбор на надеждата“ в Мексико Сити. Виктор Кирков записал момчетата от тима на курс по английски език, който водела именно Ина Петкова. Един ден тя попитала Асен дали е кръстен, а когато той казал, че не е, отвърнала, че много би се радвала да му стане кръстница. Събитието било в София и естествено присъствали всички споменати:

„Аз съм късметлия, защото покрай мен има хора, които са ми повлияли много още от ранна възраст… Възпитал съм се сам, но под влиянието на тези хора. Те са ми помогнали много. И все пак половината си зависи от теб. Най-важните уроци, които научих, е да не се предаваш, да мислиш позитивно, да си казваш, че можеш да се справиш. Не е важно какъв си бил или какви са родителите ти, важно е да направиш така, че да си добре в бъдеще… Просто времето ми лети позитивно. Постоянно ми се случват хубави неща, които дори не очаквам… Но като вървиш в правилната посока, те идват“.

Малко след като се завръща от Мексико Сити, започва работа във фирма за почистване на прозорци, за което помага личният му лекар. На тази позиция е от около 6-7 години. Междувременно Виктор Кирков му дава възможност да стане треньор по футбол и вече няколко месеца Асен води заниманията на 30 деца от столичния район „Кремиковци“. Преди това изкарва курс в НСА, където планира и да продължи образованието си. „Два пъти ходих с Виктор на европейско първенство по стрийт футбол в Германия, където спечелихме второ и трето място. Играя и в Аматьорска футболна лига. Приятелите ми там ме поканиха да отида с тях на първенство в Чехия…“, изброява Асен хубавите неща, които се случват в живота му. Той е избран да бъде и

рефер на предстоящия Европейски стрийт футбол фестивал

в австрийския град Грац в началото на юли, който се организира от фондация Homeless World Cup.

Европейското първенство по стрийт футбол в германския град Прора, юли, 2017 година. България бе единствената държава, която спечели медали и при мъжете, и при жените. Мъжкият отбор извоюва сребърните медали, а женският – бронзовите.

Асен не мечтае, а си поставя цели, които следва. Това е и посланието му към тези, които са имали детство като неговото:

„Да вярват на истински хора, защото има такива. Да се опитват да приемат съветите им и да знаят, че ако мислят и си казват постоянно, че ще успеят, наистина ще успеят. А не: „Не може да се случи“, и да си търсят оправдания…“

Сред желанията му е и това да има свое семейство. С приятелката му, с която са заедно от 11 години, са решили да изчакат. Асен иска първо да завърши образованието си. Другата причина е финансовото им положение: „Още не мога да си го позволя. Искам да дам нормално бъдеще на децата си. Ще им дам детството, което аз не съм имал. А с тях и аз ще имам второ детство“.

*Текстът е назаем от "Мениджър", без направените съкращения във връзка с  ограничения, наложени от формата