Веси Маркова, преподавател в „Център на надеждата“: Как научаваш някого да се обича?! (втора част)

„Това, което се прави в България не е интеграция, а опит за асимилация”

Децата и младежите, които посещават „Център на надеждата“, я познават като Есмералда Вихронрав, или пък като българския вариант на Мери Попинз. Веси Маркова с лекота влиза и в двата образа в зависимост от обстоятелствата и целите. Освен това е и майка на четири деца. Жена с житейски опит, непоколебим характер и твърди позиции по всички въпроси, което също е добре известно на децата и младежите в Центъра.

Веси Маркова, която е учител по математика, но и възпитава личностни качества, е също и много емоционална. Такава беше на партито в „Център на надеждата“ по случай дипломирането на деца от Център за настаняване от семеен тип за деца. На сбогуване очите на всички се насълзиха от щастие за постигнатите успехи, от удовлетворение и от тъга, заради раздялата. За своята тъга, по-късно когато разговаряхме, Веси сподели една допълнителна причина. И тя е, че е поела риска да прави „неща, които са по-скоро това, което една майка би правила“. Просто защото децата са имали нужда от това.

Първа част: 

Веси Маркова, преподавател в „Център на надеждата“: Любовта те прави беззащитен, но пък е единственото, което променя

- Това ли е тайната на впечатляващите резултати, които постигате в „Център на надеждата“?

- Да, ненарочно преподаване и изместване на натиска и центъра, в смисъл кой води процеса. Понеже не съм обременена, не съм била класически преподавател, въпреки че съм плод на тази образователна система и се усещам от време на време как: „Чакай, това го знам. Ще застана в центъра и ще ти разкажа света и ти само стой и слушай“. И се уча да не го правя, защото процесът на учене не работи така.

Нужно е повече доверие в процеса и в средата

Всъщност ние създадохме среда, която е ненатрапчива, съдържа в себе си идея за учене – има табла, много неща, които „казват“ това е зона, в която се учи, има обаче и забавление, мандали, цветя, красота, фитнес. Като в живота – има много неща. Среда, която сама по себе си предполага, който влезе в нея да се учи. Пускаш процеса и ги оставяш, но в същото време, държейки някакви граници, защото знаем каква ни е целта и искаме от децата да спазват дисциплина, която почти никъде другаде не им се налага да спазват. Те не спазват такива правила и дисциплина в училище.

При нас нещата са много стриктни – влизаш, миеш си ръцете, когато някой говори, другите го изслушват, не се обиждаме … Това са много трудни неща за тях. Онзи ден, когато играехме на кукли, децата спонтанно започнаха да си дават помежду си обратна връзка, като си казваха какво харесват един в друг. Не беше процес, който беше провокиран от някаква игра или нарочно търсен, дойде от тях. И си казаха прекрасни неща.

- А кои са предизвикателствата, когато става въпрос за интеграция?

- Много е голяма тази тема, защото аз твърдя, че това, което се прави в България не е интеграция, а опит за асимилация. Казваме, че ще приемем тези хора, когато станат като нас… Наистина не знам. Това е процес, който е доста дълъг. Ние работим на проектен принцип. Така че тъкмо си започнал да случваш нещо като процес и тъкмо започне да става, т.е. изградил си връзката, създал си атмосферата, която е подходяща, за да случиш промяна, и проектът свършва. Темата е много голяма и не бихме могли да я съберем в едно интервю.

- Но все пак се забелязва промяна у децата и сигурно имате представа как би могла да продължи…

- Да, имам надежди. Ако нещата по отношение на интеграция се случваха на всички нива, т.е. случваха се в училище, в мястото, където живеят, в някакви допълнителни места, където ходят, както е при нас… Ако всички работеха в тази посока, нямаше да съм леко скептична. Когато само едно от звената работи в тази посока, няма как. Сега ще отидат на училище и ще минат поредния клас, без да могат да четат, защото системата го позволява и го допуска. Но те вече в 6 клас, например, няма и да знаят колко не знаят, защото имат диплома, че знаят. Тогава каквито и усилия да идват от НПО средите…

При седмокласниците, например, е много трудно, когато категорично не знаят неща за трети клас, но имат диплома за завършен 7 клас?! Като ги върнеш назад и се опиташ да ги научиш да четат гладко или да знаят таблицата за умножение, те не проявяват интерес, защото смятат, че го знаят. Само, че не го знаят. Това в голяма степен е подкрепено от образователната система, която позволява и допуска децата да преминават, без да могат да четат, да смятат… Преминават в 3, 4, 5 клас, ако там интеграцията не се възприеме като „хайде, само и само да идвате, ще ви пускам“, и има очаквания към тях (каквито има към всички останали деца, което е съвсем в реда на нещата, защото те са като всички останали и го могат), те ще го направят. Но просто няма очаквания, оставили са ги. Тогава работата на всички странични, функциониращи звена е в пъти по-трудна и изисква повече време. И един проект сам по себе си не е достатъчен да обхване всичко. Защото на моменти ние

воюваме на много фронтовe

Според мен в смислените държави, които наистина имат политика за интеграция, тези неща не се случват така.

- Като сугестопедагог основният инструмент, с който работите, е любовта. Смятате ли, че до голяма степен тези деца имат дефицит на любов към самите себе си?

- Огромен. Те са като „черни дупки“. Имат нужда от много любов. Те са обиждани достатъчно много, убеждавани, че нищо не става от тях… Когато работим с тези деца, винаги правим едно и също – хващаме нещо, което много пъти е мачкано, и се опитваме да го вдигнем… Оттам насетне идва всичко друго.

- А как научаваш някого да се обича?

- Като му покажеш, че заслужава любов - ясни рамки, ясни правила и очакване. Голямо очакване. С предизвикателства. Аз вътрешно наистина очаквам, че ти можеш да се справиш с това и затова ти го давам като задача. Справяш се и повишаваш самоуважението си с всяко едно предизвикателство, което си преминал. И всеки следващ път е: „А, значи го мога! Значи мога и това!“. Правихме много неща, дори дребни, като да зашият копче, за което първоначално казваха, че не могат, а всъщност могат, просто имаха нужда някой да им покаже как. И това се превръща в поредното „Аз мога“.

Натрупването на малките неща прави големите промени

Затова държахме, например, да почистват след себе си, защото това е отговорност към пространството, за което никой друг не носи отговорност – ти го ползваш, ти носиш отговорност. И съответно вече се отнасяш към него по-уважително, с ангажимент, с дисциплина и вяра. Даваме им предизвикателства, които са достатъчно трудни, но и напълно възможни.

- Децата, които идват в „Център на надеждата“, имат доста пропуски по отношение на придобитите знания в училище. Според Вас това може ли да бъде променено и как?

- Според мен не точно, защото времето е кратко. Около два месеца ежедневни срещи отнема изграждането на връзката, за която споменах. Ето сега оттук насетне, ако можехме с тези деца да влезем в обучителен процес, вече можеше да се получи. Не, че не опитваме, учили сме и то не малко, повечето ни игри са образователни. Въпросът е, че има един момент, от който насетне вече можеш да започнеш, защото има желание и изградена връзка. Този процес изисква време…

- Цялостно и последователно обучение, каквото имат децата, които са интегрирани.

- Да, това, което се случва при децата, които имат семейства. Защото в крайна сметка кой родител може да каже колко време му е отнело да научи детето си как да комбинира дрехите си в правилните цветови гами?! Както няма конкретен момент, в който научаваш някой да си мие зъбите, или да не прекъсва някой друг, когато говори. Това е процес, който отнема много време. И при децата, които не са в семейство, или са в семейство, което неглижира тези неща, не може просто кажеш: „Ето това са ни правилата!“, и те да кажат: „Ами добре, супер, започваме да ги спазваме веднага!“. Кой ще направи такова нещо? Големи хора няма да го направят.

Първа част: 

Веси Маркова, преподавател в „Център на надеждата“: Любовта те прави беззащитен, но пък е единственото, което променя