"Длъжница съм на Вселената! Това е моята мотивация", Веси Маркова, преподавател в „Център на надеждата“ (трета част)

„В учебен процес правилата са по-абстрактни, а в спорта връзката е очевидна – ако нарушат правилата, играта не се получава”

Децата и младежите, които посещават „Център на надеждата“, я познават като Есмералда Вихронрав, или пък като българския вариант на Мери Попинз. Веси Маркова с лекота влиза и в двата образа в зависимост от обстоятелствата и целите. Освен това е и майка на четири деца. Жена с житейски опит, непоколебим характер и твърди позиции по всички въпроси, което също е добре известно на децата и младежите в Центъра.

Веси Маркова, която е учител по математика, но и възпитава личностни качества, е също и много емоционална. Такава беше на партито в „Център на надеждата“ по случай дипломирането на деца от Център за настаняване от семеен тип за деца. На сбогуване очите на всички се насълзиха от щастие за постигнатите успехи, от удовлетворение и от тъга, заради раздялата. За своята тъга, по-късно когато разговаряхме, Веси сподели една допълнителна причина. И тя е, че е поела риска да прави „неща, които са по-скоро това, което една майка би правила“. Просто защото децата са имали нужда от това.

Веси Маркова, преподавател в „Център на надеждата“: Любовта те прави беззащитен, но пък е единственото, което променя

- Колко голяма е ролята на спорта за постигането на целите, за които работите в „Център на надеждата“?

- Много голяма. Без Любо Тасев и Младен Христов, които се занимават със спорта, изобщо нямаше да протече така този процес. Спортът дисциплинира, чрез него изразходваш енергия. Спортът задава правила и ако ги нарушат, играта не се получава. Ние също говорим за правилата, които ако не спазваме, работата ни не се получава. Когато го получават като послание и от спорта, след това и от нас, виждат, че ние им говорим за нещо, което важи по принцип. Защото сме различни хора, но говорим едни и същи неща. В учебен процес правилата са по-абстрактни, по-трудно можеш да хванеш пряката им връзка. Трябва да пораснеш, да навържеш доста неща. Докато в спорта се вижда веднага. Мисля, че доста си взеха от спорта. Освен това играха образователни игри. Имат и много силна връзка с Младен, с Любо, който приемат като Дядо Коледа.

- Успяхте ли да установите каква е основната мотивация на момчетата от „Отбор на надеждата“, за да провеждат подготовка за световното първенство цяло лято, когато приятелите им са на море или на басейн?

- Много им харесва това да са избрани, т.е. получават признание за труд, който са положили. И получават това признание с екип, който е с националното знаме на България, с грижа, която е грижа като към професионалисти. Виктор Кирков много се погрижи за тях – осигуряването на база, работа с психолог, фитнес, тренировки… Чувстват се специални, виждат резултатите от усилията си. А това поражда желанието да надграждаш върху това, което вече си постигнал. Всички момчета вече мечтаят повече. С тях говорихме много как усилията, които полагаш във фитнеса и на терена, се възнаграждават, и как усилията, които полагаш, когато учиш, се възнаграждават. Говорихме още за образованието, което имат, кои искат да го продължат, какво искат да правят. Имат идея и

това, че са избрани и са

в „Отбор на надеждата“ им дава вяра

че са на прав път.

- Каква е Вашата основна мотивация да се опитвате да предадете знания на деца, които дори не осъзнават, че имат нужда от тях?

- Когато бях по-малка, самата аз съм била една година в институция… Имам дълбока, лична кауза, която е свързана с това, че на мен няколко пъти в живота ми - в детството и в юношеството, ми се е случвало да ме подкрепят хора, на които не им е било работа. Просто така са преценили. Към днешна дата си давам сметка, че тяхната подкрепа е променила коренно живота ми и ме е направила човекът, който съм. А аз харесвам човека, който съм. Тези хора са изиграли положителна роля, появявайки се в подходящ момент, правейки подходящото нещо. Това не са хора, които са направили някакви конкретни неща, а хора, които са ми дали сила и са ми помогнали да повярвам в себе си. Знам, че това по какъв начин ми е преобърнало живота. И ако мога да изиграя тази роля в живота на няколко човека или дори на един… Това е мотивацията ми. Нямам друга. Това работи, това е магия. Освен това съм длъжница на Вселената, защото ме е срещнала с тези хора. Така трябва да е. Това работи. Аз не вярвам, аз го знам, защото съм го преживяла.

,- Вашето сугестопедично превъплъщение е Есмералда Вихронрав от книгите на Тери Пратчет. Защо избрахте този образ? Имате ли общи черти с нея?

- С по-големите съм Есмералда. С тези деца бях по-скоро Мери Попинз, без да се обявявам и да влизам в роля конкретно. За себе си го реших, защото имаха нужда от Мери Попинз. А Есмералда казва това, което аз бих казала, ако съм на нейно място. Припознала съм се на 100%. Тя има добра роля, когато работи с тийнейджъри, защото е лаконична, не говори много, но казва всичко точно в десетката. Тийнейджърите я харесват, докато за  по-малките тя е прекалено строга и изглежда неотзивчива. Децата при нас имаха нужда от Мери Попинз. Като архетипен образ Есмералда е „бабата“, а Мери е „майката“ или „по-малката сестра“.

Знаех, че ще ми е трудно после при раздялата, но си позволих да правя неща, които са по-скоро това, което една майка би правила. Много внимателно го направих, разбира се, защото не исках да им навредя, като им дам нещо, което после ще им липсва до степен да им създаде празнина. При тях е много специален момент. Когато си позволих да се държа по начин, който включва и този елемент (а това е съзнателно решение, знаех какво ще ми коства, да проявя и майката в себе си), за мен беше голям риск. Стъпваш на тънък лед през цялото време. Една ситуация да я „пресолиш“, малко да дадеш повече, отколкото би трябвало да можеш да си позволиш, после това дете ще страда. Защото тези деца идват, показваш им една прекрасна среда, как може да се общува и т.н. и после те си тръгват. От една страна винаги можеш да кажеш: „Да, показваш им свят, към който могат да се стремят“, а от друга: „Е, да, де, ама сигурен ли си, че вместо да „изпишеш вежди“, не си „избол очи“. Истината е някъде по средата. Даваш им нещо, което после те губят. Начинът, по който е организиран света, им го е взел. Балансът е много тънък. И всеки момент, всяко изречение, тонът ти държат този танц по острието на бръснача, който хем дава и ги кара да се чувстват приети, разбрани и обгрижени, хем след това да не създаде онзи дефицит, който ще ги направи по-тъжни, отколкото ситуацията изисква.

- Кои уроците, които научихте от работата си в „Център на надеждата“?

- Много неща научих. Първо, че мога да работя с деца, защото нали твърдях, че не мога. Второто е, че е нужно повече доверие в процеса, т.е. че мога да си позволя да оставям процесът да движи голяма част от нещата. Защото имам достатъчно подготовка и знания и мога да реагирам на различни ситуации адекватно във всеки един момент. Третото е, че ако ще се говори за образование и някой ще трябва да учи нещо, връзката трябва да се изгради и това отнема около два месеца. Четвъртото е, че когато в групата има някой, който разваля всичко, трябва да бъде изведен навреме, без компромиси. В живота наистина има ситуации, в които втори шанс няма. И не е нужно да сме прекалено даващи втори шанс, защото има хора, които ако останат, ще провалят процеса на другите, които остават, и на финала никой няма да е щастлив.

Другото, което научих, е, че Мери Попинз е интересна, работи. Есмералда и тя работи. Всъщност всичко работи, ако имаш много ясна цел - защо ще го използваш и какво всъщност искаш да направиш. Променихме средата, за пореден път си дадох сметка колко е важна. Екипът – ние сме страхотен екип, разбираме се чудесно, говорим си много извън това, което работим, за да вървим в една посока. Ако не беше Младен Христов, нищо от тези неща нямаше да се случи, защото има уникален подход не само към децата, а и към големите. Супер леко подрежда всичко, прави го да се случва с лекота и винаги е насреща. Също както и Виктор Кирков. Той ни има огромно доверие, дал ни е голяма свобода. И ние се чувстваме защитени, което ни прави още по-отговорни, ако въобще е възможно. В същото време позволява мисълта ни да не е заета със странични неща, усещаме се вдъхновени, защото сме подкрепени.

Така че това, което ние предаваме на децата – и любов, и свобода,

са неща, които получаваме отгоре

а пък Виктор може би си ги получава някъде от по-отгоре. А без вдъхновение… Не мога да си представя как ще се случи всичко това. Вдъхновението ни помага да измисляме и генерираме всякакви неща, да вярваме в това, което правим, и да го правим с усмивки.

Веси Маркова, преподавател в „Център на надеждата“: Любовта те прави беззащитен, но пък е единственото, което променя