Не трябва да се задоволяваш с провалите. Не! Взимаш си поука и мислиш какво да направиш

Сигурно е много трудно да излезеш на ринга срещу световната шампионка Галина Иванова. Извън него обаче е друго. Сигурно е заради обезоръжаващата й усмивка, искреността, откритостта и сърдечността, с които може да говори за абсолютно всичко, „задължителното” да си говорим на „ти” и лекотата, с която така неусетно и изненадващо скъсява дистанцията, че имаш чувството, че се познавате поне от няколко месеца. Вероятно за това усещане допринася и количеството житейска мъдрост, която имаш възможността да попиеш от тази необикновена жена. Ако въобще мъдростта може да се измерва и категоризира.

Говори Галина Иванова, която тази година е посланик на „Отбор на надеждата” заедно с телевизионния продуцент Иван Христов…

- Как прие поканата да станеш посланик на „Отбор на надеждата”? Днес се запозна с някои от момчетата. Изненадаха ли те по някакъв начин момчетата?

- Как приех… Защо не?! Става въпрос за спорт, а всичко, свързано със спорта, ме вълнува. Всъщност сега за първи път ги виждам в такава светлина – много различни от това, което си представях. Много лъчезарни, отпуснаха се… Трябва да ти кажа, че на всички им харесва боксовата зала. Трудно влизат, но след това всички излизат с усмивка. Важното е да влезеш, а за момчетата това беше страхотно. Защото хубаво е, като се „забиеш” в твоя спорт, така малко да „кривнеш” встрани, да се разсееш, да направиш нещо различно. Пак спорт, но всъщност… Видя им усмивките! („Отбор на надеждата” тренира бокс с шампионката Галина Иванова и продуцента Иван Христов - б.а.)

- Защо боксът предизвиква такива позитивни емоции?

- Не знам, удрянето по някакъв начин те разтоварва психически. Няма агресия… Всичките нерваци, агресивни типове тук не могат да издържат по-дълго от две-три тренировки. Просто на тях тренировките в залата не им действат добре. А на всички останали, не само позитивните, а и обременените хора… В крайна сметка всички сме обременени - само докато дойда в залата и пет-шест човека са ми казали нещо или ръкомахали от колите… А боксът, с който се занимавам вече 23 години (преди това 8 години тренирах лека атлетика) и не омръзва. Ето ми я раницата. Сега имам тренировка, а след това ще тренирам за себе си. Имам нужда.

- Това вътрешна необходимост ли е?

- Да, боксът ме е изваждал от много дупки. В смисъл, такива в моя личен живот. Имала съм такива моменти. Всички хора имат. Семейството ми е прекрасно, но се случиха други неща… И ако не беше боксът, ходенето по състезания… Това просто ме „извади”! След всяка тренировка се чувствам като след медитация.

- Когато прие поканата да станеш посланик на „Отбор на надеждата”, обмисляше ли какво би могла да предадеш от своя опит на момчетата?

- Трябва упоритост! Кой каквото и да ти даде – аз, Виктор (Виктор Кирков – мениджър на „Отбор на надеждата” и изпълнителен директор на „Спортс Мениджмънт България” - компанията, която реализира проекта в България – б.а.), Иван (Иван Христов – телевизионен продуцент, който тази година също е посланик на „Отбор на надеждата” – б.а.), треньори… Те самите трябва да осъзнаят, че сега ще отидат на едно голямо състезание, че това не е просто да тичат на стадиона или пред блока, а нещо, което ще им даде един страхотен старт в живота, било то и само като самочувствие… Например, аз много искам да ми се случват сега тези неща. Просто ме е яд, че не мога повече да го правя. И затова, даже ей така, като се връщам назад и си спомням всички хубави моменти, и ги искам пак. Липсва ми адреналина. Искам, но е минало. Било е преди време. Не ми се случва сега. Просто ме е яд, искам да ми се случи пак. Ето сега, за тези момчета, това е супер голям шанс. Кога друг път ще отидат да видят Мексико?! Аз съм била на четири континента. Къде ли не съм ходила и пак го искам същото. Не да отида да си почивам! Искам адреналина! Това да ти тупка сърцето преди мача… Това ме държеше толкова години.

1.  
2.  
3.  
4.  
5.  
6.  
7.  
8.  

 

 

 

 

 

 

 

 

Previous Next

Снимки: Иван-Алексадър Кютев

- Май наистина е вярно това, което казват, че животът не се измерва с времето, с броя вдишвания, а с моментите, които спират дъха ти.

- Да, така е. Аз не съм излизала по заведения. Учех в спортно училище, прибирах се вкъщи, оправях си багажа за следващия ден за училище и тренировка… И трябва да си легна, утре съм на тренировка. Само това ме вълнуваше.

- А кой ти повлия да се ориентираш към бокса?

- Никой, сама се ориентирах.

- Родителите ти не опитаха ли да те разубедят, най-вече майка ти?

- Не, майка ми пиеше по две хапчета за кръвното и отиваше да ме гледа (смее се). Не, не можеха да ме спрат. Сестра ми тренираше карате, ходех да я прибирам от залата и видях, че там има боксова круша, правят някакви неща… И така започнах.

- Имаш много спечелени титли, които освен за умения и положен труд, безспорно са доказателство и за силен характер. В този смисъл смяташ ли, че ограниченията и бариерите са най-вече в самите нас? И как може да се преодолее страха от провала?

- О, това е… Адреналинът те парализира, трябва да го овладееш. Защото повечето излизат и правят грешки, надъхани, превъзбудени, а други са супер спокойни. Аз, примерно, излизах супер спокойна, даже всеки път ми се спеше. При всеки е различно. Как се учиш да контролираш адреналина?! Не може, това си е до темперамент. Има някои хора, точно тези нерваци… Аз съм много емоционална, но в никакъв случай не съм истерична и нервачка. А примерно човек, който е нервак, влиза в залата и си мисли, че е както на улицата, едва ли не ще раздава шамари, от адреналина се сковава. Играе един рунд и след това е като Робокоп, не може да си вдигне ръцете, не може да се движи… А страхът от провал… Да, ужасен е. Това ме е притеснявало най-много. И в живота всеки има провали. Не можеш да кажеш, че всичко е било „по мед и масло”. Но не трябва да се задоволяваш с провалите, да не казваш: „Е, ми, що пък? И другите са се проваляли. И аз… Какво от това?!”. Няма, взимаш си поука и продължаваш да мислиш какво да направиш.

- Сега, гледайки назад, каквито и провали да си имала, в крайна сметка са те извели до ситуацията, в която си днес, имайки всички тези титли и впечатляваща кариера.

- Знаеш ли колко търпение е?! Аз съм играла години наред… Има хора, познавам в бокса, след първата среща – загуба или болка, и спират, не се боксират повече. А си боли! Боксът е такъв спорт, че боли. Бокс се играе умно! Играе се с главата и след това с останалата част от тялото. Но първо е мозъкът. Ако не мислиш, си боксова круша на ринга. Но все пак на официална среща без удари не се разминаваш, без „следи” по лицето… Примерно, десет рунда - няма начин, само да си обикаляш, не става… А моите мачове са 95 % в чужбина, а тук - три. И всеки път трябва да се „боря” и с публика - всички те освиркват, и със съдии… „Добре, сега ще ви покажа!”. Примерно, в Мексико съперничката ми каза, че щяла да ме нокаутира… „Ти ли? Ще видиш утре!”. Чак ме обиди това. Но ги говорят тези неща за пред телевизиите, спонсорите…

- И все пак е нужна желязна психика…

- О, да! Аз съм играла пред 10 000 човека. Излизаш и всички те освиркват. Излиза тяхната боксьорка, настървена, публиката крещи.

- Как изгради този характер? Как се отърсваш от страха?

- Не знам, някак си сама. Аз общо-взето и сама се научих да играя бокс. Показаха ми първите стъпки и всичко сама, в смисъл никога не съм имала някакъв голям екип зад гърба ми… А и едно е да играеш в България, друго е да играеш в чужбина. Там всички излизат за победа, а българите просто нямаме самочувствие, защото живеем много бедно… Преди малко ме попитаха защо всъщност станах посланик на „Отбор на надеждата”. В първия момент си казах, че ще видя какво е, тъй като по принцип не се съгласявам, много неща съм отказвала… Няма да коментирам защо, но знаеш ли какво ме обижда. Ето, например, какво беше преди Кубрат Пулев да отиде да играе в чужбина?! Проблемът е, че трябва да отидеш да играеш в чужбина, за да те оценят в България…

- Какво научи след толкова спечелени титли? Кои са важните уроци?

- Трябва си постоянство! Ето този път не е станало. Добре! Следващият път ще стане, ще пробваш. Това е. Пробваш. Трябва да пробваш, иначе откъде ще знаеш дали ще стане. Аз ти го казвам за бокса и състезанията, но не пробвам много нови неща. Обичам си бокса, искам това да правя… А постоянството важи за всичко. Има много хора, които правят няколко неща, примерно играят няколко спорта – и в бокса са добри, и в джудото, отиват и на ММА състезания, но трябва да се концентрираш върху едно. Защото, когато искаш да си онова ниво, най-високото, трябва да гледаш него. Сега някой ще каже сигурно, че съм ограничена, обаче за мен това е бил пътят.

Видео: Иван-Алексадър Кютев

- Това ли е твоя съвет към „Отбор на надеждата”? Постоянство и концентрация.

- Те са млади, нека си живеят живота, но сега, като имат някакъв шанс и възможност, просто трябва да се възползват. После пак ще живеят, животът си върви и на 30 години е хубав, и на 40 години, и на 50 години… Но шансовете! Един път „каца пилето”!

- А как „бягаш” от извиненията?

- Не знам, аз по принцип не се срещам с много хора и не се налага да се обяснявам. Сега, като приключа с тренировките, ще се прибера, ще се видим с детето, ще си побъбрим. Не се срещам с много хора… Понякога шумът в залата ме изморява, тренировки, спаринги и се случва и главата да ме заболи… и предпочитам после да си почивам. Иначе не съм от хората, които се оплакват. Винаги ме е водило това, че трябва да съм много добре подготвена за състезания. Може да ми дадат загуба, но аз трябва да съм доволна от себе си. Това и казах днес на момчетата от „Отбор на надеждата” - важното е от цялата борба да излязат доволни, да си кажат: „Ей, как тичахме! Какви пасове!”, примерно. А не: „Ама можех…”. И на мен ми се е случвало. И аз съм имала мачове, след които съм си казвала: „Защо не тръгнах по-рано!”. Да, обаче в бокса има и друго – като тръгнеш по-рано, може да те нокаутират.

- Това ли е най-страшното? Вероятността да си кажеш: „А можех…”

- Да. И аз съм имала такива срещи. А и е много е важно моментното състояние. Ти тренираш, готвиш се… Ето, например, Григор Димитров като пътува толкова хиляди километри, от турнир в турнир, ако не му се получи понякога, всички... А знаеш ли какво е да си постоянно под напрежение?! Тичаш цяла седмица, работиш и в петък си като „счупен”. А това го правиш нонстоп. Ти си всеки ден „на педал”.

- Страстта, която изпитваш към бокса, момчетата от „Отбор на надеждата” изпитват към футбола. Каква всъщност е тази страст? Опитвала ли някога да я тълкуваш?

- Не, просто обичаш нещо. Просто обичаш един човек, просто обичаш един спорт, просто си обичаш работата, обичаш го. Как можеш да си го обясниш? Просто ти харесва, доставя ти удоволствие, успокоява те.

- И живееш мечтата си. А какво правиш, когато не гониш мечта?

- Много обичам да чистя и готвя. Вчера – крем супа, задушени зеленчуци. „Кифлички искаш ли?”, питах дъщеря ми (смее се). Обичам да меся. Ако си остана един ден вкъщи, мога цял ден да готвя.

- На какво учиш дъщеря си?

- Искам да е честна, да е добра, да не се подиграва на хората. Най-много се дразня от подигравачи. Тя свири на пиано, рисува, прави си от старите дрехи нови… Идва с мен в залата, понякога слага ръкавиците и се боксира.