Изпитание на волята и мотивацията? Тест за силата на духа? Знак от Вселената да поемеш по друг път? Или задължително препятствие, което като крайъгълен камък да разклати вътрешния ти свят? Необходима стена, издигнала се над очите ти, така че да те принуди да калиш характера си, да изградиш личностните качества, които са ти нужни, за да израснеш и да я преодолееш. А с това и да набереш инерция. Не е ли това тълкуването за трудно постижим успех? Провалът като условие за постигане на голямата цел. Неотменимо и невъзможно за заобикаляне, като фундаменталните физични закони. Ако човечеството нямаше понятие от тях, щеше ли да стъпи на Луната?
Провалът като стълба към върха. Говорят посланиците на „Отбор на надеждата“:
Иван Христов
*Снимки, видео и монтаж: Иван-Александър Кютев
- С какви чувства приехте да сте посланик на „Отбор на надеждата“? Имаше ли колебание?
- Не, нямаше никакво колебание. По много причини. Няма да ги степенувам коя е по-важна. Но първо съм много близък с Виктор (Виктор Кирков – мениджър на „Отбор на надеждата“ и изпълнителен директор на „Спортс Мениджмънт България – компанията, която реализира проекта у нас – б.а.).
Второ – от години гледам как се раздава и си е посветил огромна част от живота, а включително и тази година остана и без спонсори, и освен времето си, което е безценно, дава и лични средства, което е достойно за уважение. Това са по-личните ми мотиви, свързани с приятелството ми с Виктор и с това какъв готин и ценен човек е той. Освен това, аз за себе си съм открил в последните години някакво такова като призвание… Ако мога да помогна на някого да си постигне мечтата, се чувствам много щастлив от този факт и не отказвам. Лично удовлетворение изпитвам, т.е. има някакъв егоистичен мотив в цялата тази работа…
- Едва ли може да се нарече точно егоизъм…
- В някаква степен си е егоизъм, защото ми носи наистина удовлетворение. Освен това, цялата идея на този отбор е такава идея, от която цяла България има нужда: да повярва и да се обедини около нея. Такова ни е и предаването. В четвъртия сезон на „Фермата“ направихме точно това – обединение. Защото показахме българите, които живеят в България, българите, които живеят в чужбина. Стигнахме до извода, който уж на теория го знаем, но на практика трудно ни се получава, а именно, че обединени сме по-силни. Имайки предвид, че в „Отбор на надеждата“ са момчета, които са от малцинства, на които не им е лесен животът, смятам, че това олицетворява до голяма степен тази идея и
- Обмисляли ли сте какво бихте посъветвали момчетата, базирайки се на житейския си опит?
- Първото, което успях да видя, е как се променя погледът на тези момчета. Днес ги виждам за четвърти или пети път. За първи път ги видях преди около два месеца на пресконференцията. Бяха едни изплашени деца в една зала…
След това се видяхме на боксов ринг, където вече се бяха отракали (боксовата тренировка с шампионката Галина Иванова, която тази година е посланик на тима заедно с Иван Христов – б.а.). А сега „плуваме в техни води“ и направо… пасове, тичане (интервюто е реализирано по време на последния, пети, турнир „Играй с националите“, преди заминаването на тима за световното първенство по футбол за бездомни хора в Мексико Сити – б.а.). Не искам да им давам никакви други съвети, освен да гребат с пълни шепи това, което им се случва, защото… Това са едни мигове, които може никога повече да не се повторят, и за да са имали смисъл, човек трябва да ги оцени напълно.
Самият факт, че в момента са тук, играят, главите им са заети с това, че ще се качат в самолет, ще отидат в Мексико, а повечето от тях не са си напускали квартала. Това е уникален шанс, който Господ им дава и просто стискам палци да са живи и здрави и да се възползват максимално от него. Но дори да не се възползват в буквалния смисъл, самият факт, че им се случва, е изключителен… Съветът им е точно това да се възползват от момента. И да намират по една-две минути на ден да се наслаждават на филма, в който са попаднали, защото не се знае кога ще свърши.
- А като човек, чийто богат професионален опит предполага и много преодолени трудности…Какво научихте за цялото това време? Ако можехте да се върнете назад, какво бихте казали на Иван Христов, който тепърва започва своя професионален път? С какво сте по-различен от него?
- Не мисля, че съм по-различен с нещо. Напротив – имам добър усет за хората, точно защото съдя за повечето от тях по себе си, имам се за един от масата. Просто в миговете, в които като че ли моите приятели си почиваха, ние с Андрей работихме през цялото време (Андрей Арнаудов – близък приятел и съдружник на Иван Христов – б.а.). И може би сега се замислям за тази поговорка, че за „лудо работи, но за лудо не стой“ е много вярна. Дори да не е нещо смислено… Много по-добре е да се прави нещо градивно – дали да се напише някой текст или в техния случай да излязат за една тренировка… Много по-добре е, отколкото да потънеш в безвремие и в един момент… животът ти минава и всички възможности вече са изпуснати. Точно така:
„За лудо работи, но за лудо не стой“
- Как приемате провалите?
- Те са много повече от победите. От загубата си човек може да научи и да постигне личностно развитие безкрайно по-голямо, отколкото от победата. За всеки характер, разбира се, е различно, но при мен поне със сигурност е така.
- Какво научихте от своите провали?
- Изчистваш си грешката и продължаваш нататък. Следващият път се опитваш да не допуснеш тази грешка. Малко е като в авиацията. Като падне някой самолет, „черната кутия“ показва от какво е паднал и следващият самолет не пада от това, пада от нещо друго, но една по една изчистват причините, развиват се… Същото е и с поражението.
- А ако погледнем към провалите от сегашния момент - това, което сте постигнали с Андрей Арнаудов, може ли да се каже, че провалите в крайна сметка са били необходимост и именно те са ви отвели дотук?
- Категорично, да! Мен лично серията от победи доскоро можеше да ме направи високомерен и човек, който е повърхностен. Бих могъл да стана, но заради това, че за всяко 1 постигнато нещо имаме по 10, които са се провалили, стоим на земята и се имаме за земни хора. И точно така – всичките поражения и загуби са ни изградили и са ни ошлайфали, за да станем по-добри.
- Тогава как тълкувате провала?
- Ако можеш да запазиш хладнокръвие и да си обереш всички плюсове от него, го тълкуваш като нещо успешно. Разбира се, трябва да мине известно време, за да се уталожат емоциите от дадения провал, но в крайна сметка всичко става такова, каквото трябва да стане. Пък и в крайна сметка животът ни представлява 60-70-80-годишен проблясък, момент, който в целия вселенски мащаб е една смешка. Така че човек, така и така е дошъл на тази Земя, поне да се опита с усмивка да си изкара времето.
- Страхът от провал спирал ли ви е някога?
- Слава Богу, никога не ме е било страх да опитвам нови неща. Били сме изправени пред изключително сложни задачи и самият факт – да ги поемем и да рискуваме да ги направим, според мен ни е ценно качество, което притежаваме с Андрей. Хубаво е и че сме двама, защото единият, като малко е унил, другият се намесва и така .
- Как преборихте страха от провал?
- Не, просто тръгваш и това е! Какво ще стане, ако се провалиш?! Поне си опитал! „В края на живота си човек съжалява само и единствено за нещата, които не е опитал да направи“. Може да са големи глупости, но си казваш: „Пробвах, направих го, точка по въпроса!“. Ако не си опитал, не знаеш какво е щяло да стане. Например – когато с Андрей бяхме водещи на „Мюзик Айдъл“. Първата година продуцент беше Слави Трифонов. Ние бяхме само водещи. Това е формат, в който си ръководител на между 150 и 250 човека. И като виждах тази организация (тогава правехме „Сблъсък“ по Би Ти Ви като продуценти), на мен ми се струваше невероятно. Защото ние разполагахме с 4-5 служители, двама-трима сценаристи, правим „Сблъсък“, каним гости… Беше хубаво предаване, но съвсем различен мащаб. На втората година така се стекоха нещата, че Би Ти Ви предложи на мен и Андрей да продуцираме „Мюзик Айдъл 2“. И точно това е един от крайъгълните камъни в нашата кариера. Можехме да се уплашим от провал и нямаше в момента да си говорим с вас . Просто пробвахме и стана. Великият Христо Стоичков го е казал по своя си начин:
„Който играе печели. Който не играе, не печели“
- В този смисъл смятате ли, че много от бариерите…
- … са вътре в човека. Да, абсолютно! Повечето бариери. „Реално“ е много интересен термин. Както казват във филма „Матрицата“, мозъкът ти го прави да е реално. Така че ти по нереални причини решаваш да не стартираш нещо, но не стартирайки го, превръщаш провала си в реалност. Както в момента уж живеем в демокрация, но ако се замислите, цензурата и автоцензурата в обществото ни е много по-силна от тази, която беше на времето. Защото на времето се намираше някакъв начин – къде остроумно, къде дисидентски, да се казват разни истини. Сега от страх и от вътрешен страх това не се прави. Така че повечето бариери са в характера и в мозъка на човек. И в нещата, с които си товари мозъка: „Какво ще кажат тези? Ами ако се проваля?“.
- Всеки е чувал въпросът: „Какво ще кажат хората?“. И какво казаха?
- Ами нищо не казаха . Абсолютно! Сега, какво?! Да не изляза да ритам с тези момчета, защото ще ме е страх, че са по-добри от мен?! Нито съм тръгнал да взимам „Златна топка“, нито нищо… (смее се).
- Имайки предвид всичко, за което говорихме, какво знаете със сигурност?
- Всичко много бързо минава и трябва да си намираш по една минута на ден да погледнеш небето и да се изкефиш, че това си е твоят живот, че си осъзнат, че си имаш четири деца, че си ги обичаш, че си здрав и щастлив. И нищо друго няма никакъв смисъл!... Защото всичко е преходно. И разговорът ни отива в нищото след известно време, а може някой, ако го прочете или чуе за него, да се промени или да не се промени. Но самият разговор е достатъчен. А и един човек…
Има една притча: След една морска буря брегът бил осеян със стотици морски звезди, които щели да умрат. И едно момиченце започнало да ги връща. Един възрастен човек казал: „Какво правиш, моето дете?“. Тя казала: „Ами спасявам ги!“. Той казал: „В това няма никакъв смисъл, защото по брега има десетки хиляди, а ти ще спасиш само 20“. Тя взела една, погалила я, почистила я от пясъка и казала: „За тази има смисъл“, и я спасила.
Така че един да промениш…