Теодор Папазов – да пребориш зависимостта с осъзнаване: Аз съм №10
„Трябва да се научиш да даваш колкото може повече от себе си за самия себе си“
Пътят от въздържанието и контрола до тоталната зависимост не е кратък, но когато стигнеш, изглежда повече като скок. „Повярвай ми, това е един емоционален ад, от който няма измъкване. Ад, ад, ад… Минават мисли за самоубийство. И са обсесивни, постоянно. Могат да продължат с месеци, при всеки е различно. За зависимия е много трудно да се радва на живота… Днес аз се радвам на живота. И продължавам да се уча. Да, избор е. Всеки избира пътя, по който да тръгне. На всеки му се дават шансове. Непрекъснато. Животът предлага шансове и опции. Реших за себе си да избирам повече неща. Това интервю също е възможност. И избрах да се съглася. Първо – един вид като застраховка. Поел съм по един път и държа на него. Второ – вярвам, че помагам на други“.
С Теодор Папазов се срещаме на един от турнирите за селекция на тазгодишния „Отбор на надеждата“, който ще представи България на световното първенство по футбол за бездомни хора в Мексико. Теодор е част от тима, сформиран от рехабилитационен център „Жива“ в София. Разговаряме след края на състезанието. Първо за причините да се съгласи да сподели за своя път. Само привидно решението е взето с лекота. Всъщност е трудно, защото предполага връщане към ада, от който се е измъкнал преди три години и половина. И защото е актьор и има риск разказът му да бъде грешно разчетен от някой режисьор или продуцент. Смята се, че един на всеки 10 човека има предразположеност към някаква зависимост.
За нея няма пол, нито възраст
И след изчистването, става ясно, че и изборът всъщност не е бил изцяло на зависимия. Защото зависимостта изключва здравия разум. Изключва и осъзнатостта за същността на собствената ти личност, за поведението, емоциите, причинно-следствените връзки, почти неволното сменяне на посоките… В крайна сметка ужасяващо много хора попадат под №10 и като че ли е въпрос най-вече на време и обстоятелства. Някои вече са прекрачили в омагьосания кръг, излизането от който винаги е трудно и мъчително. „За щастие“, когато проблемът не е обявен публично, не съществува. До този извод стигаме, говорейки с Теодор за риска някой да изтълкува неправилно историята му. И все пак той ще го поеме. Правил го и преди. В края на миналата година:. „Тогава много хора се свързаха с мен. Търсеха помощ за алкохола, за наркотиците… Обадиха ми се и родители от различни краища на страната“. Една от най-допусканите грешки от близките на зависимия е убеждението, че с прекратяването на употребата се прекратява и проблема. Зависимостта изчезва, но моделите на поведение, които са изградени през годините у зависимия, а и у неговите близки, остават. Тази опасност за връщане назад се пренебрегва, както се пренебрегва досадно тиктакане. И все пак е толкова реална, че и най-малкият катализатор може да предизвика „пробив“, както го нарича Теодор. С „пробив” се маркира отрязъка от време, с който прекъсваш като с бариера пътя на лечение, осъзнаване и въздържание. И се връщаш в омагьосания кръг. „Всяко поведение, което предизвиква негативни емоции, е вредно. Защото може отново да те тласне към зависимост. Повечето пробиви са заради неподходящ партньор за връзка или връщане към стара, неработеща такава. Партньорът може да не е зависим, но моделът, който е изграден по нездрав начин, който предизвиква само негативни емоции и ескалира като скандали, може да предизвика пробив. Ако зависимият се върне в тази връзка и другият човек не е предприел мерки за това поведение, проблемът си остава. Той не е само от едната страна…“
Теодор е роден в Плевен. И от дете знаел, че иска да стане актьор. Мечтата му го отвела в школа към плевенския театър. Когато бил на 16 години, семейството му се преместило в София. Мечтата останала. Теодор работел толкова усърдно за сбъдването й, че още преди да кандидатства в НАТФИЗ бил поканен да играе в постановка с абсолвенти на академията. Скоро самият той се дипломирал в НАТФИЗ. Играел първо в Сливен, след това бил поканен в театър „Зад канала“, после в „Сфумато“. „Много добре тръгнах, но не знаех какво се случва с мен… Ако бях малко по-мъдър и знаех за тези неща – самото ми поведение какво прави с мен“.
Преди Теодор не можел въобще да пие. И една бира му била много. Във втори курс в академията всичко се преобърнало. Средата, в която попаднал, предразполагала към тази промяна. С приятелите му излизали често, купоните станали традиция. От друга страна – налице били предразположеността на Теодор и неговото поведение. Все условия, които в един и същи момент се подредили в идеално съотношение като за рецепта. Само че не за лек.
Станало и по-зле, когато опитал кокаина
Посегнал към него, както към алкохола. Условията пак били същите – време, обстоятелства и емоционално състояние. В средата, в която бил, излизали доста. Вечерите се събирали и покрай напитките, поръчвали и от белия прах. „Но не си давах сметка, че е толкова сериозно. Мислех, че е нещо временно… Приемаше се за нормално. Взимаш, изкарваш така три дни, може и да не спиш… „Реанимация“ три дни и пак наново… Това си беше ежедневие в този период.“
Как си се опазил от хероин?
Около мен никой не употребяваше такова нещо. Никога не съм имал такава среда.
„Зависимият няма много голяма осъзнатост за това какво представлява самият той. Аз бях избухлив. Бях прекалено егоцентричен и си мислех, че едва ли не всичко ми е позволено, всичко се върти около мен, всичко, което се случваше, исках да се случва по моя начин, иначе не го приемах… Исках да контролирам ситуации и хора.“ Разбрал, че няма как да контролира нещо, което е извън самия него, едва когато предприел мерки за лечението си. Осъзнал необходимостта от такива в момента, в който си дал сметка, че от една бира вече е стигнал до литър и половина твърд алкохол и не му стига. „Постепенно, без да си даваш сметка, че увеличаваш. Имаше периоди, примерно в началото беше пиех по малко, след това два-три дни – не пиех. По-късно пиех само по малко, после – малко повече… Някой ми казваше, че имам проблем, аз му отвръщах: „Гледай си твоята работа, нямам проблем!“. Изведнъж започнах да се изолирам от хора, от обществото като цяло“.
Защо?
Защото не можех да функционирам нормално и да водя нормални диалози.
Каква бе причината?
Когато нещо не се случваше по моя начин, просто прекратявах отношения. И в един момент се оказах сам. Нямах приятели и близки, освен родителите ми, но аз не живеех с тях в София. А после се преместих във Варна.
В крайна сметка причината да отиде във Варна, където живеел няколко години, се обезсмислила. Преместил се не толкова заради новите професионални възможности. Макар че играел в няколко представления едновременно в театъра в Морската столица. Установил се край морето с идеята да се възстанови емоционално и да сложи край на зависимостта си. Не се получило. Родителите му чували за начина му на живот. „Защото аз доста глупости извърших.“ В един момент и те започнали да насочват вниманието му към проблема. „Баща ми ми е казвал: „Като пиеш, ставаш друг“, но аз не го разбирах… Мислех, че искат да ми навредят. Бях станал много мнителен, недоверчив, особено към най-близките.“ Мнителността у зависимия често прераства в параноя, в обсесивно-компулсивно разстройство – може да бъде постоянно желание за употреба или други натрапчиви мисли, които през цялото време са ти в главата и не можеш да се отървеш от тях, каквото и да правиш.
Не си способен да се концентрираш
върху настоящето, да бъдеш тук и сега
Колко време беше активно зависим?
От 26 до към 30-годишен… Но и преди това е имало „по-силни проблясъци“, но не е било толкова зле.
И през всичките тези години не си живял тук и сега?
Не, живеех някъде в измислен свят, в моя си свят, който си ме устройваше, и си го нареждах… Няма нищо общо с реалността… Този, който не употребява, също е зависим, само че работи върху себе си. Това е и целта на терапията – да даваш колкото може повече от себе си за самия себе си.
Средата често се оказва ключова, без значение дали си в подрастваща или в зряла възраст. Теодор дава примерите – има хора, които са добри бизнесмени, никога не са играли хазарт, един ден влизат в казино и за месец продават апартаменти, въобще всичко, което имат; има хора, които цял живот не са употребявали алкохол, изведнъж започват на 50-годишна възраст. „Няма здрав разум за това! Просто човек така е устроен. Не е до години или до опит… Има предразположеност, която във всеки момент може да се отключи. Има я всеки един на 10 човека.“
Теодор достигнал своята критична точка след запой, който продължил седмица. Просто не можел да спре. Събуждал се сутрин и първото нещо, което „трябвало“ да направи, е да пие. „Самостоятелно, изолиран, сам… Ставам сутринта и започвам. Без някаква целенасочена мисъл. „Я, малко да пийна, днес нямам работа“ и продължи една седмица. Големи количества. Това беше първият път.“ След този първи път, в който осъзнава, че има проблем, се насочва към психиатър. Ползата била никаква. Предписал му хапчета, които притъпявали желанието за употреба. Опитал да възстанови семейството си. До тогава бил разделен с жената, която е майка на вече 8-годишната му дъщеря. Събрали се, но неотработените поведенчески модели, за които говорихме в началото, довели до нов пробив. Продължил две години.
Как стигна до осъзнаването за зависимостта си и решителността да я пребориш?
Просто „светва“ в един момент… Уплаших се за себе си. Уплаших се, че нямам бъдеще, ако продължавам така. Осъзнах, че съм съвсем сам. Тогава се бях разделил с жена ми… През годините правихме няколко опита да се съберем, но не се получаваше.
Следващото „край“ е с позитивна психоанализа. „Жената ми казваше: „Пий си, проблемът не е в алкохола.“ Три месеца си давах парите…“ В този период Теодор започнал връзка. Новите емоции предизвикали пореден емоционален дисбаланс. Последвал „пробив”. „И аз около рождения ми ден, 16 декември, до 12 януари, бях аут.
За да общувам с това момиче, трябваше да пия
Защо трябваше да пиеш?
Вдъхваше ми увереност. Понеже от алкохола бях станал супер мълчалив, почти не говорех и гледах лошо. А като пийнех няколко чаши ставах забавен, но това е само временно. След това ставах лош…
И се виждал с въпросното момиче в моментите, в които бил все още „весел, преди да стане лош“. Именно желанието да запази тези отношения го подтикнало отново да търси изход. Помогнали и родителите му. Открили рехабилитационен център „Жива“ в София. Тогава работата на Теодор била натоварена. Участвал в няколко спектакъла във Варненския театър, но нямал друг избор, освен да наложи пауза на кариерата си. Малко преди влизането си Теодор казал на приятелката си и срещнал подкрепата й. И все пак на третия му месец в центъра тя прекъснала отношения с него. Прекарал 7 месеца в „Жива“. „Първите дни бяха ужас. В началото - паники. Организмът се чувства странно от това, че ги няма веществата, с които си злоупотребявал. След това и от това, че в изолацията, в която си, не знаеш какво става отвън. Хората са се погрижили всичко да е наред, но като си вътре, нямаш представа какво се случва. Притеснявах се за детето ми, работата ми, приятелката ми.“
Днес прекарва повече време с 8-годишната си дъщеря. И това време е безценно. Теодор вече може да го усети и да му се наслади в пълнота. Преди не било така, защото от употребата емоциите се замъглявали, чувствал се объркан. Що се отнася до родителите на хора, завладени от зависимост, те трудно биха могли да окажат помощ, казва Теодор. Причината е емоционалната обвързаност. А зависимите са най-добрите манипулатори. Да се разделят с този си образ е сред задачите на Теодор в център „Жива“. „Учим се да бъдем честни със себе си. Защото толкова сме навлезли в тези манипулации, че даже сами себе си се манипулираме. Вярваме си на нещата, които говорим, и сами се заблуждаваме“. Седем месеца работа. За постигането на тази цел и още много други. Всеки ден по две групови терапии. „Пишех история на живота си с примери.“
Близо 1000 страници детайлни разяснения за постъпките му
през какви чувства е минал, признаване на най-лошите неща, които е правил. Звучи страшно. И е страшно. Но е необходимо. „Човек трябва да го направи. Да си признае и пред друг човек, поне един, за да може да се освободи емоционално.“ В центъра си избираш пред кого да прочетеш страниците, които си написал за своя живот. Именно с прочитането им идва освобождението. „Като кажеш най-лошите неща според теб, които си правил през живота си, олеква. Не се чувстваш виновен. Чувството за вина у зависимия е едно от водещите. Както и самосъжалението“.
Днес Теодор живее на момента. Понякога е по-трудно, но успява. Вече три години и половина са изминали от освобождението му от зависимостта и негативните емоции. Има още доста за учене и се надява през годините да се самоусъвършенства. Работи по някои черти от характера си. Те са явни и при други, но не си ги признават. Актьор е на свободна практика. В момента се е посветил на снимките на нов български филм със заглавието „Екшън”, режисьор Радослав Илиев. Комедия е, а Теодор, който между другото доста прилича на английския актьор Бенедикт Къмбърбач, ще играе мутра от 90-те години. Това не е първото му участие във филм. Играл е и в сериали, а в театъра има 40 роли.
След всичко, през което си преминал, днес можеш ли да кажеш кой си?
Теодор Папазов, който се стреми да бъде по-добър човек. Това съм аз.
