Веси Маркова, преподавател в „Център на надеждата“: Любовта те прави беззащитен, но пък е единственото, което променя

„Процесът е по-важен от плана“

Децата и младежите, които посещават „Център на надеждата“, я познават като Есмералда Вихронрав, или пък като българския вариант на Мери Попинз. Веси Маркова с лекота влиза и в двата образа в зависимост от обстоятелствата и целите. Освен това е и майка на четири деца. Жена с житейски опит, непоколебим характер и твърди позиции по всички въпроси, което също е добре известно на децата и младежите в Центъра.

Веси Маркова, която е учител по математика, но и възпитава личностни качества, е също и много емоционална. Такава беше на партито в „Център на надеждата“ по случай дипломирането на деца от Център за настаняване от семеен тип. На сбогуване очите на всички се насълзиха от щастие за постигнатите успехи, от удовлетворение и от тъга, заради раздялата. За своята тъга, по-късно когато разговаряхме, Веси сподели една допълнителна причина. И тя е, че е поела риска да прави „неща, които са по-скоро това, което една майка би правила“. Просто защото децата са имали нужда от това.

- Какви бяха в началото децата от Център за настаняване от семеен тип, които са поредните възпитаници на „Център на надеждата”?

- Много трудни. Това, което виждаш сега, е резултатът. Всяко от тях е дете с проблеми. Те идват от проблемни семейства. В началото бяха по-агресивни. Това са деца, които не се доверяват лесно, много се пазят да не бъдат излъгани. Инстинктът им ги предпазва. Много се караха помежду си. Те живеят заедно и тук идваха с проблемите си от Къщата. Каквото се случваше там, се пренасяше тук. Т.е. трябваше да разплитаме конфликти, които дори не сме проследили. А когато не знаеш какъв е проблемът, не можеш да заемеш позиция.

- Контактуваха ли по този освободен начин, който днес прави впечатление?

- Не. Затова не си позволяват много-много да се доверяват, защото като се довериш, ставаш уязвим. В момента може би са най-добрата си версия и са най-добрата версия, която виждаме и ние. Като ние виждахме как се случва промяната… Мислех си тези дни – ако има нещо, което не можеш да изиграеш, то е любовта. Нея или я имаш, или я нямаш. Като я дадеш, ставаш много беззащитен, но пък тя е единственото, което променя. Плача, но от радост и удовлетворение. Има една теза, че децата от институции най-лесно заобичват. Те имат образ, който представят пред едни бъдещи осиновители – „харесай ме, харесай ме”. Само че това не е истинското им лице. А всъщност нашата цел, включително моята лична като кауза, беше да излязат от този образ, да влязат в

истинската си същност и оттам насетне вече

да се появи някаква автентична личност

което смятам, че постигнахме. Затова се чувствам много удовлетворена.

- Каква е разликата? Например при Ив.И.* (имената са променени), който днес мечтае да е цигулар във Виена.

- Едното е истинско. Автентичната личност може да страда, може да благодари, да казва мили неща, да признава приятелството… Разликата при Ив.И. може би е най-голяма. Защото той беше като зверче, ходеше да бута, да щипе, да хапе или се въргаляше по земята, говорейки неразбираемо. И като изпробва всички варианти и видя, че няма такъв, в който да ни вкара в някакъв бяс или да ни накара да говорим грозно… и се промени. Т.е. когато им говорим как трябва да се държат хората, ние го правим. Онзи ден играхме с кукли. Децата си избраха образи и си направихме театър. И излязоха много травми през куклите. Първоначално имаше трудности, хвърляха ръкавици за дуел и съревнование. Изпробваха дали това, което говорим, наистина го живеем или просто го говорим, защото така е прието да се говори. Свикнали са да чуват: „Не посягай, не употребявай лоши думи…”. Знаят го, но в същото време нямат много възможности да се убедят в истинността му. Затова ни изпробваха максимално… Няма голямо значение какво говориш, а какво правиш. Момичетата в началото бяха с ярко лакирани нокти. Направи им впечатление, че аз не се лакирам. Казаха, че са ми много красиви ръцете и спряха да си рисуват по техните. Започнаха да идват по-прилично облечени, по-сресани. В началото имаше и идеи за грим, но отпаднаха, защото видяха, че ние не се гримираме. Когато се превърнахме в модел, и те ни харесаха и поискаха да са като нас, започнаха да ни имитират. Оттам насетне нямаш какво да говориш, а просто имаш да правиш някакви неща. И когато ти самият си автентичен и ги правиш с любов, няма как да не го усетят.

- Любовта и търпението, които са в основата на вашата работа, учат ли се?

- Аз съм майка на четири деца, супер тренирана съм . Разбираш, че нямаш друг избор. Изключително съм благодарна на моите деца, че ме научиха да не воювам.

- Как започнахте работа в „Център на надеждата” и защо със сугестопедия?

- Започнах в Центъра преди година, а със сугестопедията се срещнах в края на 2012 г. Оттогава съм била сугестопедичен преподавател по история, а сега и по математика. Законите на сугестопедията са законите в които безрезервно вярвам още от дете. Човеколюбието е най-голямата сила на метода. От друга страна - съвременният родител е и учител, защото аз вече четири пъти минавам през 1, 2, 3, 4, 5, 6….клас. Така че не съм спряла да съм учител. Нашата образователна система кара родителите непрекъснато да учат, защото децата не могат да разберат уроците и някой трябва да им ги разкаже. Трябваше и да задържа интереса им към ученето и знанието, което учебниците правят всичко възможно да унищожат. И е много тъжно да видиш как се губят любопитството и интересът. Стараейки се да поддържам любопитството на децата ми, всъщност се наложи да измислям всякакви неща, за да разберат, че знанието наистина е много ценно и интересно.

- Представяли ли сте си някога, че ще станете преподавател?

- Като малка исках да стана учителка по литература. После в 11 клас видях колко невъзпитано се държаха съучениците ми с госпожата и реших, че никога няма да стана учител, защото няма да търпя такова поведение. Когато Виктор Кирков ме покани да участвам в проекта, много трудно приех, защото имам една теза за себе си и тя гласи, че не работя с деца. Преди това работех с възрастни хора и с тийнейджъри като преподавател за меки умения. Тийнейджърите са лесни за работа, с тях можеш да говориш и да се разбереш. С големите – също. Докато децата за мен са голяма загадка, въпреки че съм отгледала толкова деца. Не съм сигурна, че ги разбирам… Може би защото съм

строга и изискваща, подредена и дисциплинирана

 Когато го правиш с твое дете, ти „наслагваш“ и това е процес, който трае с години. Когато обаче се сблъскаш с дете, което е възпитавано и то в случая не от друг, а от много други, и което е от институция, нямаш на какво да „стъпиш“, нямаш фундамент, нямаш нищо стабилно. Има много неща, които децата издигат като лозунги и не спазват като правила. Има много травми, които носят в себе си, за чието съществуване ние дори не подозираме. И ти изведнъж му казваш: „Измий си ръцете!“. Всъщност дори едно такова просто нещо може да работи, може да не работи, освен това: Защо?!. Т.е. през цялото време, специално с децата от институции, ти си върху „плаващи пясъци“. В нито един момент не знаеш всяка следващата крачка дали няма да е тази, с която ще потънеш. Освен това децата са шумни, а аз не харесвам шума.

- Но до преди малко викаха няколко деца, смееха се, музика звучеше, а усещането в никакъв случай не може да се сравни с натоварване. В крайна сметка как е възможно цялата тази дандания да е зареждаща?

- Ние истински се забавляваме. Обичайно сме доста по-тихи. Даже имам едно приложение на телефона, което мери децибелите. Показвам го на децата. Уточнили сме над кои децибели не е добре за нервната система. В момента, в който стане много шумно, само го показвам и те стават по-тихи. Но днес имахме тържество, така че не съм показвала приложението.

- В рамките на по-малко от година в „Център на надеждата“ работихте с деца от столичния квартал „Факултета“, с деца от резидентна услуга от ЦНСТ и с „Отбор на надеждата“. Кои са предизвикателствата, които трябва да бъдат преодолени с всяка от тези групи бенефициенти, за да можем да говорим за тяхната успешна интеграция?

- Нещото, което работи при всички, е да си истински. Наистина много вярвам в автентичността и да си човеколюбец, да не съдиш, да не приемаш нищо лично и докъдето можеш… Защото аз не се правя на Батман, не съм. Не играя весела, когато съм натъжена от нещо, което те са направили. Защото това е лъжа, а аз се опитвам да ги науча, че истината е най-важното нещо. С истината напред – много е лесно да изживееш живота си по този начин. По принцип винаги работя с план и знам какво ще правя, как, колко време ще отнеме. Това, което научих от тези деца, е, че процесът е по-важен от плана. Имам няколко варианта какво мога да направя, но съм ОК, ако не успея да направя никое от тях и се случи друго. Защото те идват с нещо – с проблем или с решение. Така или иначе това, което работихме с тях, е основно за личностни качества, а не толкова за знания.

Защото, за да работиш за знания,

първо трябва да изградиш много здрава връзка.

Оттам насетне те ще чуят всичко

Половинка ще им кажеш, цяло ще чуят. Във всеки обратен случай, т.е. ако тръгнем през знанието, няма никакво значение колко интересно преподаваш или какво им казваш, те вече са затворени по отношение на знания. Като чуят, че ще смятаме или ще четем, те са склонни да се затворят, защото това им напомня за училище и за моменти, в които те не се чувстват добре или се чувстват глупави. Процесът на създаване на връзка е достатъчно дълъг и след като го създадеш, вече можеш и с половин дума… Ето, например, сега, докато се веселихме, уточнихме защо няма да пусна песен в стил „рап-чалга“, както го наричам. Просто казах, че това са текстове, които не са подходящи за тях. И те ме погледнаха и ме попитаха дали съм сигурна, дали съм слушала тези песни. Отвърнах: „Да, и не са ОК“. И те се съгласиха. Чуха ме. А ако в началото бях влязла с урок по музика и се бях опитала да им разкажа, че текстовете на тези песни не са подходящи за тях, нищо нямаше да постигна. В случая не е урок, случва се между другото, но остава. И следващия път, когато имат парти, ще си спомнят какво сме правили и ще си пуснат песните, които слушахме сега, защото нямат много примери за подражание. Това е възпитание. Това е преподаване на знание, без да е нарочно преподаване на знание.