Борислав Фердинандов: Постижението е промяната на момчетата

„След Световното едно от тях ме попита: „Тренер, аз как мога да продължавам да се развивам?”. Този въпрос за мен беше голям успех!”

Изминалата 2018 година беше изпълнена с вълнения и успехи за екипа на „Спортс Мениджмънт България”, но и с предизвикателства и уроци, които заложиха надежди в бъдеще време. Кои са преодолените бариери и постиженията и какви са уроците и целите, говорят треньорите.

• Борислав Фердинандов изведе „Отбор на надеждата” до 12-то място на Световното първенство по футбол за бездомни хора, което се проведе миналата година в Мексико. Специалистът ще е треньор и на тима, който ще представи България на Мондиала със социална цел през 2019 година. Борислав Фердинандов притежава „В” лиценз за треньор по футбол и лиценз за наставник по футзал. Той води националния тим за глухи хора от 2012 до 2014 година, като успоредно с това е треньор и на ФК „Г“ в столичното първенство по футзал. От 2012 г. провежда занимания за деца по спортни игри в училища и детски градини в София.

- Каква е равносметката Ви в успехи и уроци за 2018 година?

- Крачката между успеха и провала е много малка. Разликата е милиметри. Успех е това, че сглобихме отбор. Успяхме да го постигнем, момчетата се почувстваха истински отбор. А 12-то място на Световното първенство по футбол за бездомни хора може да се приеме като успех и като провал. За мен това е един урок. За тях класирането на 12-то място е успех, но аз мисля, че ние можехме да влезем в 8-цата. Това беше целта. Въпросът е, че много малко не ни стигна да направим крачката от провала към големия успех, който е да сме сред първите 8 отбора.

- В този смисъл какви предизвикателства преборихте като треньор и кои свои личностни бариери преодоляхте?

- Досега не бях работил с хора от малцинствата, от центрове за рехабилитация, сираци. И това изискваше, така да се каже, да се преодолеят тези личностни бариери, защото те са хора като всички нас. Друг е въпросът, че в тяхната прослойка, а и в нашето общество, има лоши, има и добри хора. А нашите момчета са от добрите.

Що се отнася до работата ми като треньор, смятам, че намерихме точния подход. В началото подходих към тях като към футболисти, но усетих, че нещата не вървят така, както искам. Те не са професионални футболисти, голяма част от тях не са играли организирано и се наложи да променя критериите, а и малко методиката и отношението помежду ни. В един момент така, както аз играех ролята на „доброто ченге”, а Младен Христов – на „лошото”, втвърдих тона и тогава усетиха, че нещата не могат да се развиват, както те искат. Това беше промяната по отношение на подхода. В един период имаше наказателни тренировки. Наложи го цялостното им поведение и отношение към тренировъчния процес. В началото се опитах да бъда приятел с тях. Аз и сега съм приятел с тях, но въпросът е, че те не усещаха границата, нямаха респекта, който трябваше да изпитват към личността на треньора, да го приемат като институция. А те като че ли действаха малко: „Щом се държи така, значи можем да си правим, каквото искаме”, което няма как да стане. Доста мислих защо не се получава това, което искам. Вследствие на това промених поведението си към тях, след което те дадоха всичко от себе си. В интерес на истината тогава започнаха да вярват в това, което тренираме и правим. Последните две седмици усетиха, че могат много.

Борислав Фердинандов заедно със съпругата си на церемонията на "Спортист на годината". Треньорът на "Отбор на надеждата" връчи приз на Биляна Дудова (борба)

- С какво се различава треньорската работа с тим на „Спортс Мениджмънт България“, в сравнение с тези в останалите отбори?

- Вече почти отговорих на този въпрос. Има разлика между организиран отбор, който си има наложен тренировъчен процес, и „Отбор на надеждата”. Тук тепърва ги изграждаме като личности и футболисти. Докато в един отбор е по-различно, там се работи изцяло в друга насока – да го подобриш не в личностно отношение, а в качество, в техника, в тактика. А тук трябва и личностно, и техника, и тактика, всичко. Освен това за сравнително кратко време ние трябва да направим отбор. Един добър отбор се изгражда трудно и много дълго време.

- Тогава защо Ви е трудно да изтъкнете като безспорен успех класирането на тазгодишния отбор на Световното по футбол за бездомни хора?

- Защото тези момчета имат качествата да влязат в 8-цата. И жребият ни беше благоприятен, и имахме всички предпоставки, стига да си бяха повярвали малко повече. Може би другата причина е разпокъсаната ни подготовка, което доведе до това, че накрая не издържахме физически.

- С кои стереотипи и предразсъдъци трябва да се справи българското общество, за да може социалният ефект от работата Ви да бъде още по-голям?

- Този въпрос е много сложен. Моето лично мнение е, че за да може да се интегрира ромската общност в обществото не само на думи, държавата трябва да направи много неща. Нужни са стъпки, като например т. нар. „помощи” да се обвържат с обучение, т.е. подрастващите да станат редовни ученици, за да могат да си намират работа, да не бъдат отхвърляни от обществото. Това липсва в момента и държавата е тази, която трябва да направи първите стъпки. Има закони – не се спазват. След като не се спазват, трябва да се предприемат мерки тези закони да започнат да се прилагат. А не „да ги държим умишлено необразовани”, за да могат да гласуват… И те не знаят за кой, просто да си дадат гласа.

Инициативите, които реализира „Спортс Мениджмънт България”, е част от това интегриране. Интеграция чрез спорт, чрез сугестопедично обучение… А тези неща трябва да бъдат използвани и в българското училище. Затова казах, че въпросът е много сложен. Нужно е да се промени българското училище, да се използват съвременни методи. Не може да няма интерактивни дъски, таблети, компютри и децата да учат нещо, което не се знае какво точно е… Опитва се да им се предаде една суха материя и децата трябва да я научат. Няма как просто…

- Най-голямото Ви постижение през изминалата година?

- Може би най-голямото постижение е да направим отбор, който да е конкурентноспособен на останалите отбори на Световното, тъй като имахме доста трудности. А и тези момчета да играят като отбор. Второто, което мисля, че е голямо постижение, е това, че те започнаха да виждат нещата по различен начин, да приемат света по различен начин. След Световното, пътувайки в самолета, едно от момчетата ме попита: „Тренер, аз как мога да продължавам да се развивам?”. И аз му казах: „Първо трябва да се върнеш в училище. Да започнеш да учиш, да си любознателен, да се опитваш да „вземеш” от всичко около теб и чак тогава, като станеш личност, ще започнеш и да натрупваш нагоре, да градиш.” Въпросът, който той ми зададе, за мен беше голям успех, защото това момче има страхотни качества за футбол, но трудна среда.

- С какво не успяхте да се справите?

- Не успях да се справя с напрежението преди най-важния мач. Не върху мен, а върху отбора. В мача, в който трябваше да победим Литва, момчетата бяха прекалено сковани. Може би донякъде е и моя вината. След като не са успели да превъзмогнат напрежението, значи не съм ги подготвил достатъчно добре психически. Това е част от работата на треньора. В крайна сметка за това съм там. Не им тръгна и мачът. Това е игра, да, но бяха по-сковани, отколкото обикновено. И целият ден бяха така.

- Какви са надеждите Ви за 2019 година?

- Надеждите са влизане в 8-цата на Световното първенство по футбол за бездомни хора. Мисля, че е крайно време.

- Това ли е върхът, към който сте отправили поглед?

- А, върхът е 1-то място. Като връх в спортно отношение е да се класираме максимално близо до 1-то място, а в личностен план – да сме здрави. Това е върхът! Най-важното.