Футболният треньор Стоян Гурков за работата с младежи в неравностойно положение: Tрудно е! Но в края на краищата нали трябва нещо да направим?!

„Старая се и да ги науча да бъдат добри хора… Ще се радвам просто да намерят мястото си в живота и всеки от тях да реализира потенциала си”

Стоян Гурков е добре известен на феновете на най-популярната игра. И като футболист, и като треньор на отбори от професионалния футбол. В близкото минало той беше скаут на ПФК „Левски”, а впоследствие и експерт по спорта в община Сливен. „Работата в общината не ми носеше чак такова удовлетворение”, признава Стоян Гурков, дни преди „Отбор на надеждата” да замине за Кардиф (Уелс), където на 25 юли ще представи България на Световното първенство по футбол за бездомни. На самолета за Кардиф ще се качат две момчета от Сливен. Васил Василев и Иван Петров заслужено бяха избрани от селекционера Борислав Фердинандов, след като оставиха отлични впечатления с представянето си в подготвителния период на тима за Homeless World Cup.  Успехът им се дължи не само на таланта им, а и на добрия тренировъчен и възпитателен процес, проведен от треньора им в Сливен Стоян Гурков.

Специалистът, който днес е преподавател по физическо възпитание и спорт в едно от основните училища в града под Сините камъни, е треньор на младежи от ромските махали в населеното място и от околните села. По време на подготовката за Мондиала играчите направиха впечатление не само с уменията си на терена, а и с дисциплина и старание да покажат пълния си потенциал. Заслугите са на треньора им Стоян Гурков, който от своя страна изтъква и усилията на колегите си от училището, в което преподава физическо възпитание и спорт.

„Тези деца се променят пред очите ми”, казва треньорът. Младежите, които посещават тренировките по футбол в Сливен, са толкова отдадени на играта, че идвали час по-рано, вълнували се преди всеки турнир и с нетърпение очаквали пътуванията до София, където се проведоха селекционните турнири за тазгодишния „Отбор на надеждата”.

„Виждат, че когато полагат усилия, има резултат. След първия селекционен турнир за „Отбор на надеждата” 2019 ги заведох на мача „Локомотив София” и „Ботев Гълъбово”, показах им стадион „Георги Аспарухов”… Кога ще ги видят друг път? После цяла седмица говорят само за това. Тези преживявания подхранват вярата им… С младежите, които сега завършват седми клас, преди две години направихме контролна среща с ЦСКА на стадион „Българска армия”. Те още говорят за това, защото някои от тях може и цял живот да не стъпят в София. И това е реалността…”, споделя Стоян Гурков и допълва, че постигайки малки цели, младежите имат вяра и за големите. Тази вяра и мотивацията да вървят напред те прехвърлят и в учението, а и в самия живот. Постиженията на терена за тях са потвърждение, че положителната промяна е реалистична. Стават по-уверени, че могат да постигнат повече…

- Как започнахте работа с младежи в неравностойно положение от кв. „Надежда” в Сливен?

- Преподавам физическо възпитание и спорт в едно от основните училища в града. Така че имам поглед върху децата от кв. „Надежда”. Предимство е, че съм бил и треньор по футбол. Някои от младежите познавам от много малки. Те са били ученици в нашето училище, сега са в по-голяма възраст и повечето от тях продължават да учат. В седмицата провеждаме минимум две тренировки. Доволен съм засега от тях, защото проявяват отговорност и дисциплина. Казвам, повечето от тях, защото има някои, които все още не могат да „влязат в час”, но определено съм доволен от отношението им към тренировъчния и образователния процес. Винаги ги питам как се справят в училище, ходят ли. Даже, ако някой не посещава редовно училище, не го допускам до тренировки. Не го взимам, за да му покажа, че трябва ходи редовно на училище.

- А как им обяснявате връзката между това да са добри и в спорта, и в училище?

- Старая се и да ги науча да бъдат добри хора. Това са свързани неща – ако вкъщи не е добър, възпитан и дисциплиниран, и в училище, и в тренировъчния процес няма да бъде. Трудно е, но се старая, наблюдавам и моите колеги, учителите, какви огромни усилия полагат, за да се получи това. Сизифовски усилия, мога да ви уверя. Да, наистина повечето от тези младежи живеят в много мизерни условия. Който не е видял на място, не знае за какво става въпрос. И се старая чрез спорт да ги науча на някои неща, които не могат да ги научат в средата, в която живеят.

- Предполагам, че не им е лесно, защото когато живееш в „мизерни условия”, е трудно да се фокусираш върху образованието си, спортните занимания и, най-общо казано, някаква по-цветна перспектива.

- Изключително трудно е. Повечето от тях дори не могат да си купят спортни обувки. Стараем се чрез приятели, познати, с каквото можем да им помагаме – с дрехи, със спортни обувки… За да има някакъв ефект от цялото това обучение в училище, а и на тренировките. Лошото е, че това, което получават в училище и в тренировъчния процес, трудно може да се задържи в средата, в която живеят. Много малко неща остават в главите им, но това е и идеята – да ги приобщаваме, да ги правим по-знаещи, по-добри.

Аз преподавам на деца до седми клас. Имаме училищен футболен отбор, момчета, които тренират тенис на маса, момичета с бадминтон, и всички те с всеки изминал ден израстват. Вярно, полагаме грижи, но чрез този тренировъчен процес, който водим с колегите, ние буквално ги задължаваме да идват на училище. Казваме им: „Ако вие не идвате, не посещавате училище, не сте дисциплинирани, ако има оплаквания от колегите, няма да ви вземем на тренировки и на състезания”. И това в по-голям процент има ефект.

- Откога работите с младежите, които се включиха в селекционните турнири на „Отбор на надеждата” 2019.

- С тях работя от няколко месец. Стараем се да включим повече момчета, а има и изискване, трябва да са навършили 16 години. Първият път, когато доведох момчета за турнирите, сред тях имаше и по-малки. Исках да видят за какво стават дума, да се сблъскат с действителността, да опознаят правилата. Имаше две момчета на 14 години, които много добре се представиха.

Ако съумеем или съумеят, защото те сега завършват седми клас и отиват в друго училище, убеден съм, че поне двама от тях след няколко години ще бъдат на такъв голям форум, за какъвто в момента се подготвят. С тези, които ще продължат образованието си, ще продължа да работя. Няма да се откажа, защото виждам, че има потенциал в тях.

- Когато говорим за постоянство, как се променят тези младежи? Статистиката показва, че голяма част от момчетата, които са били част от „Отбор на надеждата”, са променили живота си към по-добро.

- Има промяна, защото попадат в коренно различна среда. Аз мога да ви уверя, че особено тези, които са по-талантливи и имаме възможност да ги изведем от средата им, ще успеят да продължат пътя си напред.

Убеден съм, че това, което правим, е правилно и полезно. Да, вярно, отнема много време, грижи, няма как без това. Съответно трябва да има контакт с родителите. В по-голям процент успявам да постигна консенсус с тях.

- Бил сте професионален футболист, а след това сте водил и професионални отбори. С какво се различава работата с професионални футболисти и младежи в неравностойно положение?

-  Доста отбори съм водил. Бил съм треньор в А група, в Б група… Що се отнася до разликите, има такива. Не само с професионалните футболисти, а примерно и с момчетата, които тренират организирано във футболни академии. Условията са различни. Мога да ви кажа обаче, че тези момчета (посочва към младежите в залата – б.а.) са по-талантливи. В последните 15 години това ми прави впечатление. Смело мога да кажа, че голяма част от българските деца са просто с некоординирани движения, нямат физическа култура.

- Предполагам, че за много от тези младежи, които днес са тук, вие сте не само треньор, а и възпитател, приятел, съветник?

- Да J, изискват се повече усилия. По принцип с каквато и работа да се захванеш, трябва всеотдайност и да обичаш професията си. И да го можеш. Пак ви казвам, на този етап съм доволен от момчетата. Първо съм приятно изненадан от добрата организация и ръководството в лицето на г-н Кирков (Виктор Кирков, мениджър на „Отбор на надеждата” и изпълнителен директор на „Спортс Мениджмънт България” – б.а.), Борислав Фердинандов (селекционер на „Отбор на надеждата” – б.а.), Младен Христов (бивш селекционер на тима – б.а.). Те също работят с ентусиазъм и това ме кара да си мисля, че занапред нещата могат да станат още по-добре. Важното е желанието да се прави нещо добро. В края на краищата тези деца също търсят изява, а ние сме хората, които да ги покажем. Ще се радвам просто да намерят мястото си в живота. Не е задължително да продължат да спортуват, но да намерят по-добра среда, което е по-важното. Нали това е целта?! Да намерят по-добрата среда и съответно всеки от тях да успее да реализира потенциала си.

- Каква е личната ви мотивация да работите с младежи в неравностойно положение?

- Първо много обичам футбола. Израснал съм с тази игра. Мотивира ме и тяхното желание, тяхната амбиция да се докажат. Отделям наистина страшно много време… Има умора, но и удовлетворение. Заслужава си. Убедих се, че тези, които имат желание да спортуват, стават по-дисциплинирани и в училище. С наше настояване, разбира се. Да, променят се! Някои казват, че те не могат да се променят, те били такива… Да, пак ще се повторя, изисква много усилия, но в края на краищата нали трябва нещо да направим?! Не, че аз не греша, но мисля, че това е правилният път. И малък процент от тези деца да вдигнат нивото, пак си заслужава труда и вниманието.